Читать «Изгубени в океана» онлайн - страница 28

Беше изключително лесно да се измъкнат пари от Албер. Когато някой аристократ, родът на когото водеше началото си едва ли не от кръстоносците, макар че гербът и титлата бяха купени, изпадаше в някакви парични затруднения, той се обръщаше с лаконично писмо към младия Прево Лемер. „Драги, вчера се провалих жестоко Нуждая се от десет хиляди. Предварително ти благодаря за услугата. Винаги твой: Барон Де Мартине.“

Как може да се откаже на един барон, който ви нарича „драги“ и се обръща към вас на „ти“! Албер веднага отговаряше „Тази дребна сума винаги е на твоя разположение. Албер.“

За да свършим с портрета на младия Албер Прево Лемер, ще добавим, че при цялата си ленивост той притежаваше достатъчно знания и ум, за да мине за неграмотен идиот. Такъв беше човекът, на когото, както ще видим по-нататък, съдбата беше отредила важна роля в живота на Бартес.

Когато Пол и Албер бяха още деца, баща им се надяваше, че след време те щяха да станат негови помощници и наследници на банката Уви! Колкото повече растяха младите Прево Лемер, толкова повече разочароваха стария банкер. Пол прояви наклонност към военна кариера и баща му беше принуден да го изпрати във военно училище Колкото до Албер, беше ясно, че той умееше добре да харчи, но не и да печели.

Старият Жюл Лемер беше принуден да пренасочи надеждите си от двамата си сина на бъдещия, си зет. Третото му дете беше дъщеря на осемнадесет години.

Тя се казваше Стефани и беше прелестно момиче, красиво като майка си и с превъзходен характер Нежното й лице излъчваше доброта и невинност. Образована, умна и мила в обноските си, тя можеше да даде щастие на всеки, който би съумял да спечели ръката й.

Жюл Прево усърдно се залови със задачата да й намери съпруг, но работата се оказа по-трудна, отколкото бе предполагал. На него му трябваше зет, конто щеше да продължи делото и предприятието му. Освен това трябваше и да се харесва на Стефани. Бащата никога не би се съгласил ха даде дъщеря си на мъж, когото тя не обича.

Като напразно търси такъв човек във всички познати семейства, у банкера се роди една блестят а идея, която той сподели с жена си по време на тържеството по случай тридесетгодишнината на техния брак.

Празникът беше в разгара си, когато Жюл Прево повика съпругата си в малкия салон, в близост до танцувалната зала, и като я прегърна развълнуван, каза:

— Скъпа моя, днес се навършват точно тридесет години, откакто двамата с тебе вървим ръка за ръка по пътя на живота! Позволи ми да ти благодаря от сърце за щастието, с което ти ме дари!

— Но също така и ти — отговори госпожа Лемер, дълбоко трогната — винаги си бил образец из нежен съпруг и баща.

— Само една мисъл ме безпокои! Едно нещо, което липсва, за да бъде щастието ми пълно — да видя Стефани омъжена! Знаеш, че отдавна ме занимава мисълта да я дам на човек, който би могъл да й достави радост в живота и в същото време да продължи започнатото от мене дело. За жалост и досега този план остава неосъществен, защото в нито едно семейство, съответно на нас по богатство и положение в обществото, не открих подходящ мъж за Стефани. Докато накрая ми хрумна една добра идея!