Читать «Игра на любов» онлайн - страница 5

— Тогава ще очакват да вземаш нещо друго, например кокаин. Смъркала ли си някога?

— Не! Нито пък имам намерение!

— Господи, Сара, трябва да престанеш да бъдеш толкова… толкова дяволски праволинейна! Защо не се научиш да се отпускаш и забавляваш за разнообразие? Нямам предвид като мен, знам, че моите забавления не ти подхождат, но не искаш цял живот да си в ролята на зрител, нали? Трябва да опиташ някои неща, да поемеш известни рискове, да поживееш малко, разбираш ли?

Други думи прозвучаха в главата на Сара, докато отвръщаше на шеговития, леко подигравателен поглед на сестра си. „Такова добро дете е госпожица Сара. Дори за миг не ми създава неприятности. Винаги се държи толкова прилично…“ Бавачката Стагс, милата стара бавачка!

А след едно от редките посещения на Дилайт, баща й беше казал одобряващо: „Радвам се, че си толкова послушно и тихо дете, Сара. Никога не позволявай на другите да ти влияят или да те променят.“

Но сега, връщайки се назад, тя изведнъж съвсем ясно осъзна, че баща й всъщност е имал предвид, че трябва да спазва правилата и забраните, с които я беше обградил. Не че намеренията на татко не са били добри, но… по дяволите, тя вече е пълнолетна и ще трябва да се научи да живее като връстниците си. Не искаше да бъде аутсайдер, зрител, както беше изтъкнала Дилайт.

— Ето, гледай ме пак и се постарай да не се задавиш. Лесно е, наистина… и няма да ти навреди, обещавам. Качеството е добро, само ще те накара да се чувстваш истински размекната и безгрижна, нали знаеш?

Сара ядосано си помисли, че не знае, но има намерение да разбере! В крайна сметка беше чела достатъчно и знаеше, че марихуаната в малки дози не е вредна… не колкото цигарите или алкохола.

При първото дръпване тя се закашля, но с второто успя да се справи доста прилично. Нищо не се случи. Дилайт беше напълнила отново чашите им и Сара отпиваше от изстуденото „Шабли“, чудейки се дали изпитва разочарование или облекчение.

Тя дръпна още веднъж, вече по-смело, после Дилайт допуши угарката с помощта на сребърна щипка във вид на крокодил.

— Чувстваш ли вече тръпката? О, съвсем скоро ще я усетиш. Нека усиля малко музиката, винаги звучи по-добре, след като си пушил трева.

Налагаше се да усвои цяла една нова лексика, помисли си Сара, докато се облягаше по-удобно на голямата възглавница, а Дилайт най-после започна да й разказва всичко за Карло, как са се запознали и колко невъзможен е по-големият му брат. Виното искреше омайващо в кристалната й чаша, а музиката беше великолепна, успокояваща, но със стаена сила — усилване и затихване. Никога преди Вагнер не й беше харесвал толкова, нито пък тя, Сара, се беше чувствала така спокойна.

— Как се казва той? — попита тя внезапно, като искаше да покаже на Дилайт, че наистина слуша внимателно.

— Кой?

— Големият брат… как каза, че се казва?

— О, той ли! Надменният, арогантен… Джовани. Големият лош Джон! — Дилайт се изкикоти. — Само не казвай на Карло, че му викам така. Карло наистина го уважава, мисля, че дори малко се страхува от него. Името му е Джовани Марко Рикардо Маркантони, представяш ли си? Карло също има още две имена. Предполагам, че е нещо като традиция, но всички го наричат само Карло и това му отива. Името е хубаво, а и той е хубав човек, за разлика от брат си, който се разпорежда с всички, само защото по случайност е първороден син и виконт или дук, или пък нещо не по-малко глупаво — имам предвид, че днес вече никой не дава пет пари за титли. А и всички знаят, че италиански титли се намират под път и над път, глупави светски дами непрекъснато се женят за някоя, искам да кажа… за какво говорех?