Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 19

Пустинята бе осветена ярко като през деня и когато погледнах небето, видях, че силната светлина не се дължеше само на луната. Целият небесен свод бе обсипан със звезди — по-големи и по-ярки от всички, които бях виждал дотогава. Звездите не бяха така видими при първия ни поглед към мястото преди хобитата да ни захвърлят в него, но ето ги сега — звезди, които изглеждаха така близо, че човек би могъл да се пресегне и да започне да ги бере, като ябълки от дърво.

Сара вече се бе изправила, все още държеше пушката си и я бе стиснала като на парад пред гърдите си.

— Успях да задържа дулото нагоре — похвали се тя.

— Е, браво — поздравих я аз.

— Това е първото правило все пак — продължаваше тя. — Дръж дулото нагоре, за да не се задръсти. Ако не бях го направила, цялата цев щеше да е пълна с пясък.

Джордж все още виеше, но сега към воя му се добавиха и думи:

— Какво стана, Тък? Къде сме? Какво се случи с приятеля ми? Него го няма. Вече не го чувам.

— Боже Господи! — обърнах се отвратен към Тък аз. — Изправете го на крака, изтупайте му дрехите, избършете му носа и му кажете какво е станало.

— Аз самият не мога да му обясня — изплака Тък. — Преди това някой трябва да каже на мене какво става.

— Те ще се върнат — зави Джордж. — Ще се върнат и ще ни вземат. Не може да ни оставят тук.

— Не, разбира се, че няма да се върнат сега. — Тък му помогна да се изправи на крака. — Ще се върнат едва когато слънцето изгрее.

— Слънцето сега няма ли го, Тък?

— Не. Свети луната. И много звезди.

И аз се бях оставил да попадна в това, мислех си. Захвърлен на място, което нямах представа къде е, в компанията на двама мухльовци и на една бяла Диана, чиято единствена мисъл беше да задържи дулото си нагоре.

Огледах се. Бяхме захвърлени в подножието на една дюна, а останалите дюни от двете ни страни се надигаха към нощното небе. По самото небе нямаше нищо освен луната и звездите. Не се виждаше нито един облак. И земята бе застлана единствено с пясък. Нямаше дървета или храсти, не се забелязваше и стрък растителност. Във въздуха се чувстваше известен хлад, но според мене и той щеше да се разсее, след като изгрее слънцето. Най-вероятно ни очакваше дълъг и горещ ден, а нямахме дори вода.

В пясъка личаха дълги бразди, изорани от падането на телата ни. Бяхме хвърлени в посока насам откъм другата дюна — помислих си, че ако сме наясно с това, бихме могли да извлечем някаква полза. Минах малко настрани, с приклада на пушката си начертах дълга линия в пясъка и я оформих като стрела.

— Мислите, че бихме могли да се върнем? — попита Сара, която ме бе гледала внимателно.

— Не бих се обзаложил — кратко отвърнах аз.

— Онова беше някаква врата — замисли се тя — и хобитата ни подхвърлиха през нея, но когато се озовахме тук, вратата вече я нямаше.

— Бяха ни нарочили още от мига, когато кацнахме — казах аз. — Знаеха какво ще направят още тогава. Не сме имали и най-малкия шанс.

— Да — съгласи се тя, — но сега сме тук и трябва да се замислим как да се измъкнем.

— Наблюдавайте тия двамата клоуни — поръчах й, — гледайте да не направят някоя беля, а аз ще огледам наоколо.