Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 103

— Тогава ще се върна — тъжно се съгласи Пейнт — изпълнен с тъга, но послушен. — Може и да не е Земята, но все пак е по-добре от дерето.

Обърна се, за да тръгне, но аз го извиках. Взех пушката и патрондаша и ги привързах към седлото.

— Тя остави оръжието за вас — забеляза Пейнт. — На нея не й трябва.

— Ако излезе оттам, ще й потрябва — уверих го аз.

— Тя няма да излезе — заяви Пейнт. — Знаете, че няма да излезе. Когато влизаше между скалите, в очите й имаше звезди.

Не му отговорих. Стоях и гледах как се обръща и поема по пътеката, като вървеше бавно, за да може да чуе, ако реша да го извикам.

Аз не го извиках.

Глава двадесет и трета

Вечерта, докато стоях край огъня, отворих ковчежето, което бях взел от бюрото в колибата на Найт.

Този ден се движехме с добро темпо, макар че при всяка крачка трябваше да се боря с ужасното чувство, че нещо ме тегли назад, че наистина имаше сила, която се мъчи да ме върне. Мъкнех се по пътеката и се мъчех да си представя точно кой се опитва да ме задържи (не какво, а именно кой). Навярно беше Сара или чувството, че е трябвало да направя нещо за нея, най-малкото да се върна и да я чакам с надеждата да се върне. Изпитвах чувство за вина, че съм я изоставил, макар да знаех много добре как стоят нещата — бях я изоставил не повече, отколкото бях изоставил Джордж и Тък. Бях убеден, че някак съм я предал, а в някои случаи наистина я бях предал, макар и не точно в този случай. Мислех си, че повече от всичко ме тревожи как не бе повярвала за онова, което Бух и аз бяхме видели в долината. Преследваше ме мисълта, че някак трябваше да я накарам да разбере, да я убедя колко безсмислено е да се връща там. Можех да разбера защо се е върнала — ако някой останеше само за миг зад портата на рая, той не би понесъл лесно да го откъснат оттам. Не можех да разбера единствено как тя, изправена пред фактите, съвсем съзнателно бе отказала да разбере и бе продължила да вярва в илюзията.

Или пък Бух беше онзи, който ме дърпаше назад? Имаше ли нещо скрито в съзнанието ми, присадено там в последните секунди, което безлично ми оказваше натиск? Още веднъж се опитах да си спомня някои данни — каквито и да е данни, — свързани с последния ни контакт, но отново не успях.

Или беше Пейнт? Бях му изиграл мръсен номер, като го изпратих по пътя, по който не можех или не исках да тръгна сам. Може би, казвах си, трябваше да се върна и да му кажа, че е свободен от задължението, което му бях възложил. Опитвах се да отпъдя мисълта, но не можех да прогоня представата как Пейнт след хиляда години (след милион години, ако още съществуваше тогава) все още стои тържествено на стража пред портите и чака нещо, което няма да стане, верен на думите отпреди толкова години, които отдавна са отнесени от вятъра, а изреклата ги уста е завинаги превърната в прах.