Читать «Хубавата Елена» онлайн - страница 13

— Ен, какво е това? — изстена Гибсън в шлемофона му.

— Защо питаш, ти си там?

— Ен, това… това е човек!

— Хайде де!

Пръстите усилиха натиска си и полека заобръщаха цялото лице на другата страна. То се остави да го обърнат с незалязващата си усмивка, която като че ли ставаше малко нетърпелива.

— Ен, но това… това… е жена!

— Баба Яга — рече Антон.

Стисна очи, опита се да свърже някакво разсъждение в главата си, да съобрази нещо в новата ситуация, но когато ги отвори, подплашен от новото пелтечене в шлемофона му, ситуацията на екранчето бе се променила отново. Там белезникаво сияеше гол човешки гръб с нежно очертан улеи на гръбнака, а чернотата от него продължаваше да се смъква надолу, откривайки тънък, огъващ се кръст, шокиращото балонче на тясно моминско задниче, дълги конусовидни бедра. Ръцете, също дълги и заоблени, неотстъпно събличаха черната кожа, разположиха я на пода около глезените. Босите стъпала внимателно излязоха от кожата, ръцете потърсиха опора във въздуха, не я намериха и цялото тяло се извъртя безпомощно, смъкнало сякаш заедно с черната кожа и предишната увереност на движенията си. Лицето отново изгря към, екрана и объркано се смееше — сигурно над своята нова и толкова човешка в безтегловието несръчност.

— Ен… Ен… ис… искам да се махна! — довърши пелтеченето си Гибсън.

Разбира се, и за далеч по-дълголетен космически пътешественик от Антон Санеев едва ли би имало нещо по-абсурдно от внезапната поява на голо момиче някъде между Земята и Марс. На такова изпитание не е бил подлаган никой пилот през цялата половинвековна история на космонавтиката. Кибернетикът Акира, който се бе възхищавал от непознатото му съвършенство на новия робот, окончателно бе си глътнал езика пред съвършенството на това младо и несъмнено човешко тяло.

— Прегърни я сега де! — засмя се накрая Антон, защото едно голо момиче поне не предвещаваше опасност за сигурността на кораба.

Скафандърът на Гибсън стърчеше като празен.

— Изследвай я, ти казах!

— Ен… Ен… това е самият дявол!

— Разбира се, че е той. Хайде, от един дявол ли се плашиш!

— Скафандърът на екрана продължи да виси като окачен на закачалка. Антон се понадигна в пилотското си кресло, готов да хукне към шлюза, отново седна. Ръката му се плъзна към кранчето. Какво ли, ако изтеглеше сега въздуха? Щом стоя толкова време навън само с тая тънка кожа, без всякакъв кислород… Върна ръката си, защото момичето се завъртя изведнъж по-рязко, разчекна се неприлично, но успя да докопа замръзналия англичанин. Смъкна се по него и се изправи — смалено сега, крехко, доверчиво отпуснато на бронираните му гърди. Дишането на Томи заплашваше ла взриви шлемофоните им. Антон неудържимо се разтрепера в своята трескава веселост:

— Не бой се, през скафандъра не може да те изнасили! Пък и за какво й е напикан мъж! Хайде, момчето ми, изследвай я!