Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 59

Ха, подминала съм входа на музея. Ама че глупаво! Толкова се бях умислила за разговора си с… Изведнъж си давам сметка, че човекът, с когото разговарям в тази въображаема сценка, е не друг, а Люк Брандън. Странно! Откъде накъде? Сигурно защото си прехвръквах от маса на маса с него в „Терадза“. Както и да е. Съсредоточи се, Ребека! Музеят!

Врътвам се на пета и бързо тръгвам обратно. Влизам с нехайна походка във фоайето на музея, сякаш съм у дома си. А не като тази смешна групичка японски туристи, скупчили се притеснено около екскурзовода си. „Ха! — мисля си гордо. — Аз не съм турист! Това тук е моето историческо наследство! МОЯТА култура!“ Вземам от стелажа една програма с карта на музея — но така небрежно, сякаш в действителност нямам нужда от нея — и хвърлям поглед към оповестените за днес сказки за неща като „Керамиката по време на династиите Янг и началото на Минг“ (каквото и да значи това). После, все така нехайно, поемам по посока на първата галерия.

— Извинете? — долита иззад гърба ми гласът на служителката от рецепцията. — Вие платихте ли?

— Не е ли безплатно! — възкликвам, като се обръщам изненадано към нея.

— Боя се, че не — отвръща ми тя и посочва към стената зад мен.

Обръщам се и само дето не падам от удивление, когато прочитам окачения там надпис: „Вход 5.00 лири.“

Чак ми прималява от шока. Ама какво става с този наш свят?! Вече ти искат пари и за музеите?! Та това е страшно! Всеки знае, че музеите трябва да са безплатни. Ами да! Ако има входна такса, никой никога няма и да стъпи в тях! Цяло едно поколение ще бъде откъснато от нашето велико културно наследство — заради някаква си скапана финансова бариера. Нацията ни ще затъпее още повече и цивилизованото британско общество ще бъде изправено на прага на колапса. Това ли е целта ти, Тони Блеър?

Пък и аз нямам в себе си пет лири! Нарочно излязох само с 2.50, които са ми за продуктите за кърито, което ще сготвя собственоръчно у дома. Господи, колко досадно! Така де, ето ме тук, готова да поема малко култура, ИЗГАРЯЩА (хм!) от желание да вляза и да разгледам… е, каквото и да има там вътре… а не мога!

В този момент забелязвам, че всички японци от туристическата група ме гледат втренчено и укоризнено, сякаш съм някакъв криминален престъпник. „Я ми се разкарайте от главата! — озъбвам им се мислено. — Вървете да позяпате малко изкуство!“

— Приемаме и кредитни карти — казва ми служителката от рецепцията. — „Виза“, „Суич“, „Американ Експрес“.

— О! — отвръщам. — Ами… Добре тогава.

— Цената на сезонния билет е петнадесет лири — добавя тя, докато бъркам в чантата си, за да си извадя портфейла с „Виза“ картата, — но той ви дава право на неограничен достъп за цяла година.