Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 46

Чак е плашеща тази метаморфоза, която вече забелязвам да настъпва в мен. Минавам например покрай една будка за вестници при станцията на метрото, хвърлям поглед по изложените списания — и ме изпитвам ни най-малко желание да си купя което и да било от тях. Н моя нов живот списанията не са от съществено значение. (Пък и предлагат все предишни броеве, които и без друго вече ги имам.)

Качвам се в метрото преизпълнена с чувство на възвишена умиротвореност, почти като будистки монах. Когато слизам и тръгвам кьм офиса, минавам покрай магазина за преоценени обувки, без изобщо да погледна към витрината му, после подминавам безгрижно и „Лучо“. Никакво капучино днес. Никакви бухти. Изобщо никакво харчене — право в офиса.

Точно тази седмица от месеца е един доста спокоен период в работата на „Успешно спестяване“. Току-що сме предали за печат последния брой, което означава, че няколко дни можем да се мотаем и съвсем буквално нищо да не правим, преди да се стегнем и да се захванем с подготовката на следващия брой. Разбира се, предполага се, че точно сега всеки от нас трябва да си прави проучванията за материала, който ще пусне в следващия брой. Днес например аз трябва да се обадя по телефона на куп инвестиционни брокери с въпроса какви съвети биха дали на инвеститорите за следващите шест месеца.

Но сутринта се изнизва неусетно, без да свърша каквото и да било — освен дето смених скрийнсейвъра на компютъра си, така че сега на екрана ми има три жълти риби и един октопод. А, да, попълних и един формуляр за отчет на направените служебни разходи. Да си призная, някак не мога да се настроя за истинска работа. Предполагам, че то е защото се чувствам твърде екзалтирана поради новата си, по-възвишена и по-пречистена същност. Непрекъснато се опитвам да пресметна каква сума ще съм спестила до края на месеца и какво бих могла да си купя с нея от „Джигсоу“.

През обедната почивка изваждам увития си във фолио сандвич — и за първи път през този ден ме обзема лека депресия. Хлябът се е разкишкал, част от средата със сиренето е полепнала по фолиото, не изглежда никак апетитно. Пък и в момента направо умирам за орехово хлебче от „Прет-а-манже“ и за няколко шоколадови бисквитки.

„Не мисли за това! — заповядвам си решително. — Мисли колко пари ще спестиш!“ Успявам някак си да се насиля да изям отвратителното си подобие на сандвич, като го прокарвам с глътки тоник. Като свършвам, хвърлям фолиото и пъхвам бутилката с останалия тоник в малкия ни служебен хладилник. Минали са около… минали са пет минути от обедната ми почивка.

Добре де, какво би трябвало да правя сега? Щом като няма да ходя по магазини и кафенета, къде се предполага, че бих могла да отида, за да уплътня останалото време?

Сривам се унило на бюрото си. Господи, този живот във въздържание и пестеливост май ще се окаже трудна работа. Безсмислено отварям и затварям няколко фолдъра на екрана на компютъра си… После вдигам глава и се зазяпвам през прозореца, към оживената Оксфорд Стрийт, гъмжаща от пазаруващи хора, щастливо понесли в ръце пъстри торби и торбички. Отчаяно ми се иска да съм сред тях. Привеждам се силно напред на стола си, като цвете, стремило се към живителната за него светлина. Жадувам за ярките светлини и за топлия въздух в магазините, за отрупаните със стока рафтове, дори за бипкането на касовите апарати. Но не, не мога да отида! Тази сутрин се заклех, че през целия ден няма да припаря до магазин. Най-тържествено си го обещах — а не върви някак си да нарушавам обещание, което съм дала сама на себе си, нали? Или поне не чак толкова скоро…