Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 134

Трябваше може би веднага да кажа нещо… да подхвърля някаква закачка… да превърна случилото се в добродушна и забавна шега. Добре де, ама пък каква ли шега може да бъде ровичкането в чужда чекова книжка? О, Боже, толкова съм ГЛУПАВА! Що ми трябваше изобщо да я пипам! Толкова ли не можех да си седя тихо и кротко и да си пия шампанското?!

Но нека кажем и нещо в моя защита все пак… Той си я остави на масата, нали така? Значи не държи чак пък толкова да я пази в пълна тайна. Пък и аз НЕ ЗНАМ със сигурност, че ме е видял да я прелиствам. Може и да не ме е видял. И аз просто… така де, дето се вика „гузен негонен бяга“.

Отключвайки вратата на апартамента, вече се чувствам доста по-позитивно настроена. Добре де, накрая Таркуин не беше особено дружелюбен, но… може да му е станало лошо от пицата или нещо подобно. Или пък да е решил да прояви деликатност и да не ме притиска. Значи така… утре ще му изпратя кратко топлосърдечно писъмце, в което ще му благодаря още веднъж за приятната вечер и ще му предложа да отидем на някой Вагнер заедно. Гениално! Ще се наложи обаче да се поровя още малко в онази книга, за да видя какво пише за прелюдиите, така че ако Таркуин пак ме попита коя от тях имам предвид, да знам какво да кажа. Решено! Всичко ще е наред. Изобщо не е трябвало да се тревожа.

Отварям вратата, разкопчавайки в движение палтото си… и в следващия миг сърцето ми се преобръща притеснено. Сузи ме чака в антрето. Седнала е на стъпалцето към дневната и ме чака… с доста странно изражение на лицето.

— О, Беки! — възкликва тя тихо и клати укоризнено глава. — Току-що говорих с Таркуин.

— Чудесно — отвръщам, като се старая това да прозвучи колкото се може по-естествено, но гласът ми излиза от гърлото някак изтънял и треперлив от уплаха и притеснение.

Извръщам се, събличам си палтото и съвсем бавно започвам да си свалям шала, опитвайки се да печеля време. Какво ли й е казал, по дяволите?

— Предполагам, че е безсмислено да те питам защо си го направила, нали? — подема Сузи след кратка пауза.

— Ами… — отвръщам смутено и усещам, че ми прималява от неудобство.

Господи, искам една цигара!

— Не че те ОБВИНЯВАМ или нещо подобно, но ми се струва, че би трябвало да… — Сузи отново поклаща глава и въздъхва тъжно. — Не можа ли да го направиш някак по-мило и деликатно? Таркуин ми се стори доста засегнат и наскърбен. Бедничкият, наистина страшно си пада по теб.

Това ми звучи доста налудничаво. Да съм го направила по-мило и деликатно ли?

— Какво по-точно… — започвам, но спирам, за да оближа пресъхналите си от притеснение устни. — Какво по-точно ти каза?

— Той всъщност се обади, за да ми каже, че си си забравила чадъра в пицарията — отвръща Сузи. — Един от келнерите изтичал след вас, да ви го даде, но ти вече си била тръгнала. Аз, естествено, попитах как е минала срещата ви…