Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 70

— Нищо не може да го погуби освен зла съдба или стрела отдалече.

Затуй му подарили джуджешка ризница да го пази; а веднъж, като бил освирепял, открил в оръжейниците и джуджешка маска, цялата позлатена. Оттогава си я слагал преди сражение и щом зърнели тая маска, враговете бягали презглава.

След като вече всичко ставало както желаел, и вършел доблестно каквото му било по душа, той станал любезен и не тъй мрачен както преди, та почти всички сърца го обикнали; и мнозина го наричали Аданедел, сиреч елфочовек. Ала най-силно трепвало сърцето на Ородретовата щерка Финдуилас, колчем той приближавал до нея. Тя била златокоса като всички от Финарфиновия род и Турин взел да изпитва наслада от срещите с нея; защото му напомняла за неговите близки и жените от бащиния му дом в Дор-ломин.

Отначало я срещал само когато Гвиндор бил наблизо; но след време тя почнала да го търси и двамата често се срещали насаме, сякаш случайно. Тогава тя го разпитвала за Едаините, от които била виждала само малцина, за неговия род и страната му.

Турин охотно й разказвал за всичко това, макар да не споменавал точно къде е родният му край и как се наричат близките му; а веднъж рекъл:

— Имах сестричка на име Лалаит — аз поне я наричах така; и за нея ми напомняш. Но Лалаит беше дете, златно цвете сред зелената пролетна трева; и ако бе живяла, днес може би щеше да е посърнала от скръб. Ала ти си величава като златно дърво; как бих искал да имам тъй прекрасна сестра!

— Та ти също си величав — отвърнала тя, — досущ като владетелите от Финголфиновия род; бих желала да имам тъй храбър брат. И не мисля, че Агарваен е истинското ти име, нито пък ти подхожда, Аданедел. Бих те нарекла Тхурин, що означава Потайния.

При тия слова Турин се стреснал, но рекъл само:

— Не е това името ми; и не съм владетел, защото нашите владетели са от Елдарите, а аз не съм от тях.

Скоро Турин забелязал, че дружбата му с Гвиндор почва да охладнява; и се зачудил, защото до неотдавна скръбта и ужасът от Ангбанд малко по малко напускали елфа, а сега той сякаш отново затъвал в печал и тревога. „Може би е наскърбен — помислил си Турин, — понеже се противопоставям на неговите съвети и го оборвам; ще ми се да не беше така.“ Защото той обичал Гвиндор като свой водач и изцелител, та дълбоко скърбял за бедите му. Но по онова време лъчезарната Финдуилас също помръкнала, бавни станали нейните стъпки и тревожно лицето й; и като видял това, Турин предположил, че словата на Гвиндор са вселили в сърцето й страх от онуй, що може да връхлети.

А всъщност в мислите си Финдуилас се разкъсвала на две. Защото почитала и съжалявала Гвиндор, та не желаела да прибави и капка към неговите страдания; ала въпреки волята й любовта към Турин раснела ден подир ден и тя често си мислела за Берен и Лутиен. Но Турин не бил като Берен! Не я пренебрегвал и се радвал, колчем се срещали; и все пак тя разбирала, че не ще намери в него обичта, за която копнеела. Другаде били умът и сърцето му — край отдавна изтекли реки и потоци.