Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 59

Но когато есента отминала, зимата ги притиснала тежко. Преди Юле откъм Севера налетял сняг, какъвто не били виждали в речните долини; говорело се, че зимите в Белерианд ставали все по-люти, откакто нараснала мощта на Ангбанд. Амон Руд бил затрупан и само най-храбрите дръзвали да излизат навън; настанал глад и мнозина се разболели.

През един сумрачен ден в средата на зимата сред разбойниците се появил някой, който изглеждал като могъщ мъж с бяло наметало и бяла качулка. Бил се промъкнал покрай тяхната стража и сега, без да каже нито дума, пристъпил към огнището. А когато изплашените хора наскачали, гостенинът се разсмял, отметнал качулката и всички видели, че това е Белег Крепколък. Под широкия си плащ носел голям вързоп, в който имало много потребни за тях неща.

Тъй обичта на Белег надделяла над разума, та пак се завърнал при Турин. А Турин искрено се зарадвал, защото често съжалявал за своята упоритост; и сега най-съкровеното му желание се сбъдвало, без да се унижава или да отстъпва от волята си. Не тъй радостни били обаче Андрог и някои други от шайката. Струвало им се, че между техния главатар и Белег вече е имало друга потайна среща; и Андрог ги гледал със завист, докато седели настрани и си приказвали.

Белег бил донесъл със себе си Хадоровия шлем, понеже се надявал с туй да издигне отново мислите на Турин над дивия живот из пущинака начело на шайка разбойници.

— Твое е това и сега ти го връщам — рекъл той на Турин, докато изваждал шлема. — Беше ми оставено на съхранение в северните предели; ала вярвам, че не си го забравил.

— Почти — отвърнал Турин. — Ала не ще го забравя вече.

Сетне замълчал и умислено се загледал нейде надалече, додето внезапно съзрял в десницата на Белег да блести още нещо. Туй бил дарът на Мелиан, но сребристите листа изглеждали червени в отблясъците на огъня и когато Турин зърнал печата, очите му станали мрачни.

— Какво си донесъл? — запитал той.

— Най-големия дар, що все още можем да предложим на онези, които обичаме — отвърнал Белег. — Туй е лембас ин Елид, пътният хляб на Елдарите, от който досега не е хапнал нито един човек.

— Шлема на дедите си ще приема — рекъл Турин — с благодарност, задето си го опазил; но дарове от Дориат не ще докосна.

— Тогаз върни там меча и другите си оръжия — рекъл Белег. — Върни всичко, що си научил, и грижите за детството ти. Ала поне не карай хората си (що казваш, че са ти били верни) да умират сред тази пустош заради твоя каприз! Пък и този хляб бе дар за мен, а не за тебе, тъй че мога да го деля с когото си искам. Не яж, ако ти пресяда на гърлото; но други тук могат да се окажат по-гладни и не тъй горделиви.

Пламнали очите на Турин, ала като се взрял в лицето на Белег, огънят в тях изгаснал, та помрачнели и той изрекъл едва чуто: