Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 44

Тогава мнозина грабнали оръжията, ала Андрог се провикнал:

— Не! Главата, що Неитан пощади, не е чак толкоз празна. Сбием ли се, мнозина ще загинат без полза, додето повалим най-добрия боец между нас. — И се разсмял. — Както го приехме в шайката, тъй ще е и сега. Той убива, за да разчисти място. Може и днес да е за добро, както първия път; току-виж ни повел към нещо по-свястно от туй да се скитаме около хорските бунища.

А старият Алгунд добавил:

— Той е най-добрият сред нас. Навремето и ние бихме сторили същото, стига да имахме смелост; ала много неща сме забравили. Може би Неитан най-сетне ще ни върне в родния дом.

При тия слова на Турин му хрумнало, че ако очовечи разбойниците, може би с тяхна помощ ще успее да извоюва свое свободно владение. Ала само погледнал Алгунд и Андрог и отвърнал:

— В родния дом, казваш. Високи и студени са Сенчестите планини, що преграждат пътя ви. Отвъд тях чакат племената на Улдор и легионите на Ангбанд. Ако седем пъти по седем мъже не се плашат от всичко туй, ще ви поведа нататък. Ала колко ли път ще изминем, преди да паднем мъртви?

Всички замлъкнали. Тогава Турин продумал отново:

— Приемате ли ме за главатар? Ако е тъй, най-напред ще ви поведа из пущинака, далеч от човешките селища. Там може да ни потръгне, а може и да е по-зле; ала поне не ще срещнем ненавист от собствения си народ.

Тогава всички, които били от Хадоровия род, се сбрали около него и го обявили за свой главатар; волю-неволю се съгласили и другите. И Турин веднага ги повел надалеч от ония места.

Много вестоносци пращал Тингол да дирят Турин из Дориат и околните земи; ала през цялата тази година те дирили напразно, понеже никой не можел да предположи, че е тръгнал с банда разбойници и врагове човешки. Когато настанала зима, всички освен един се завърнали при краля. Само Белег продължавал да търси Туриновите следи из пущинака.

Ала в Димбар и по северните граници на Дориат нещата тръгнали зле. Драконовият шлем вече не излизал на бой, нямало го и Крепкия лък; и Морготовите слуги се окопитили, та непрестанно растяла както бройката, тъй и дързостта им. Зимата дошла и отминала, а напролет скверните твари подновили нападенията — нахлули в Димбар и страх обзел людете от Бретил, понеже злото вече гъмжало по всичките им граници освен по южната.

Вече ставало почти година, откак изчезнал Турин, а Белег продължавал да търси, макар вече да губел надежда. В странстванията си стигнал далече на север, чак до Бродовете на Теиглин, и там дочул зла вест за нов набег на орките от Таур-ну-Фуин, та се върнал обратно и случаят го довел при горяните малко след като Турин напуснал онези места. Тъй чул странната мълва, що се носела между тях. Снажен и величав човек или елфически воин, разказвали те, се появил от гората, съсякъл един Гаурваит и спасил дъщерята на Ларнах.

— Личеше, че е благороден — потвърдила тя пред Белег, — с горди и ясни очи, що едва благоволиха да ме погледнат. Ала въпреки туй нарече вълчите хора свои събратя и не пожела да погуби другия, що стоеше наблизо. А онзи знаеше името му и го нарече Неитан.