Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 27

Не говорела Морвен пред сина си за онуй, що се случило и що можело тепърва да ги сполети; а той се боял да наруши с въпроси мълчанието й. Когато пришълците за пръв път се появили в Дор-ломин, Турин запитал майка си:

— Кога ще се завърне баща ми да пропъди тия грозни крадци? Защо не си идва?

Морвен отговорила:

— Не знам. Може да е загинал или хванат в плен; а може и да е прокуден надалеч, та няма как да се върне през вражия пръстен, що ни обгражда.

— Тогава мисля, че е загинал — рекъл Турин, ала не заплакал пред майка си, — защото ако беше жив, никой не би го удържал да се върне и да ни помогне.

— Не вярвам нито в едното, нито в другото, сине мой — отвърнала Морвен.

Минавало време и все повече натежавало сърцето на Морвен от страх за сина й Турин, наследник на Дор-ломин и Ладрос; защото не виждала друга надежда за него, освен скоро да стане роб на Източните пришълци. Тогаз си припомнила разговора с Хурин и мисълта й пак се насочила към Дориат; и накрая решила, ако е възможно, тайно да прати Турин при крал Тингол с молба за убежище. И докато седяла и размишлявала как да го стори, ясно дочула в мислите си гласа на Хурин: Бързай! Не ме изчаквай! Ала вече й наближавало време за раждане, а пътят бил тежък и опасен — колкото повече хора тръгнели, толкоз по-малка надежда щели да имат за бягство. А сърцето все още я залъгвало с напразни надежди; в дъното на душата си предчувствала, че Хурин не е мъртъв, и сред безсънните нощни часове се ослушвала да долови стъпките му, или пък денем й се причувало откъм двора цвиленето на неговия жребец Арох. Нещо повече, макар че вече скланяла да повери другиму грижите за сина си, както било обичайно по онова време, още не можела да пребори гордостта си и сама да моли някого за милостиня, пък бил той и крал. Затуй не послушала гласа на Хурин и тъй се заплела първата нишка от Туриновата съдба.

Докато Морвен стигне до това решение, вече наближила есента на Скръбната година и трябвало да побърза; защото времето за пътуване привършвало, а тя се бояла, че ако изчака зимата да отмине, Турин може да бъде отведен в робство. Източните пришълци се навъртали около оградата и наблюдавали дома й. Един ден се престрашила и казала на Турин:

— Баща ти не се завръща. Значи трябва да заминеш, и то час по-скоро. Така би желал той.

— Да заминем? — възкликнал Турин. — Че къде ще отидем? Отвъд Планините ли?

— Да — отвърнала Морвен, — на юг, отвъд Планините. На юг — само там още може да има надежда. Ала не казах ние, сине мой. Ти трябва да заминеш, а аз да остана.

— Не мога да тръгна сам! — възразил Турин. — Няма да те изоставя. Защо да не заминем заедно?

— Аз не мога — рекла Морвен. — Но не ще тръгнеш сам. Ще пратя с теб Гетрон, а може би и Гритнир.