Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 15

Тъй говорел Садор, когато момчето поотраснало; а Турин взел да задава въпроси, на които старецът се затруднявал да отговори, защото мислел, че трябва някой по-близък да го направи. И един ден Турин го попитал:

— Вярно ли думаше баща ми, че Лалаит е като елфическо чедо? И какво имаше предвид, като казваше, че е по-недълготрайна?

— Прав бе — отвърнал Садор, — защото в невръстни години чедата на елфи и люде изглеждат съвсем еднакво. Ала чедата човешки израстват по-бърже и младостта им скоро отминава; такава е нашата участ.

Тогава Турин пак запитал:

— А що е участ?

— За участта човешка — рекъл Садор — трябва да питаш някой по-мъдър от Лабадал. Но както го разбирам аз, ние бързо се изморяваме и умираме; а за зла беда мнозина срещат смъртта дори и по-рано. Ала елфите не се изморяват и не умират, освен от най-тежки злочестини. Изцеляват се те от рани и скърби, що биха погубили човека; а някои казват, че дори и когато загубят телата си, пак се завръщат. С нас не е така.

— Значи Лалаит няма да се завърне? — запитал Турин. — Къде е отишла?

— Няма да се завърне — рекъл Садор. — А къде е отишла никому не е известно; или поне аз не знам.

— Винаги ли е било така? Или може би над нас тегне някакво проклятие на Проклетия крал, нещо като Злия дъх?

— Не знам. Мрак лежи зад нас и малко предания са дошли от него. Бащите на нашите бащи може да са имали какво да кажат, ала не са го изрекли. Дори имената им тънат в забрава. Планините стоят между нас и живота, който са напуснали, бягайки от незнайно какво.

— Страх ли ги е било? — запитал Турин.

— Може и тъй да е — отвърнал Садор. — Може да сме избягали от страха пред Мрака само за да открием, че и тук той е пред нас и няма накъде да бягаме освен в Морето.

— Вече не се страхуваме — рекъл Турин, — или поне не всички. Баща ми не знае що е страх и никога не ще узнае; ако не мога да съм като него, ще бъда като майка си — ще се боя, ала няма да го показвам.

Тогава Садор усетил, че Туриновите очи не са като очи на дете, и си помислил: „Скръбта закалява храбрите души“, ала на глас изрекъл:

— Сине на Хурин и Морвен, не е по силите на Лабадал да гадае що ще стане с душата ти; но рядко и на малцина ще разкриваш какво се спотайва в нея.

Турин му отвърнал:

— Може би е по-добре да не казваш какво желаеш, ако не можеш да го имаш. А желая, Лабадал, да бъда един от Елдарите. Тогава Лалаит би могла да се завърне, макар и отдалеч, а аз щях да я чакам. Порасна ли, ще отида да воювам за елфическия владетел също като теб, Лабадал.