Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 107
Джон Роналд Руэл Толкин
Но Дорлас не отговарял и само го гледал с ненавист в очите. Тогава Брандир разбрал всичко, усещайки изведнъж, че този човек е изоставил другарите си и от непоносим срам се укрива в горите.
— Позор за теб, Дорлас! — рекъл той. — От теб дойдоха всичките ни беди: ти приюти Черния меч, ти доведе дракона, ти ми се присмиваше, ти поведе Хунтор към гибел, а накрая избяга да се спотайваш като страхливец в горите! — Сетне му хрумнало още нещо, та изрекъл с гняв: — Защо не ни донесе вести? Туй беше най-дребното изкупление за такава вина. Ако го бе сторил, не би се наложило Ниниел сама да ги търси. И тогава нямаше да се срещне с дракона. Можеше да живее. Мразя те, Дорлас!
— Задръж си омразата! — отвърнал Дорлас. — Тя е немощна като ума ти. Ако не бях аз, орките щяха да дойдат и да те окачат като плашило в собствената ти градина. Първо себе си наречи страхливец!
А подир туй, понеже срамът го правел още по-гневлив, той замахнал срещу Брандир с грамадния си юмрук и тъй свършил неговият живот още преди смайването да напусне очите му — защото Брандир изтеглил меча и замахнал, та го съсякъл смъртоносно. Сетне дълго стоял разтреперан и отвратен от кръвта; накрая захвърлил меча, обърнал се и продължил прегърбен напред, като се подпирал на патерицата.
Когато стигнал до Нен Гирит, бледата луна била залязла и нощта просветлявала; на изток се разпуквала зората. Хората, що все още се тълпели край моста, го видели да идва като сива сянка в предутринния сумрак и някои от тях му подвикнали смаяно:
— Къде беше? Видя ли Ниниел? Защото тя си замина.
— Да, замина си — рекъл той. — Замина; замина и вече не ще се завърне! Ала аз дойдох да ви донеса вести. Чуйте ме сега, бретилски люде, и кажете имало ли е някога разказ като тоя, що нося! Драконът е мъртъв, ала и Турамбар лежи мъртъв до него. И това са добри вести — да, добри са и двете.
Тогава народът замърморил, смаян от неговите слова, и някои рекли, че е полудял; но Брандир извикал:
— Изслушайте ме до края! Ниниел също е мъртва — прекрасната Ниниел, която обичахте, която и аз обичах повече от всичко на света. Тя се хвърли отвъд ръба на Еленовия скок и острите зъби на Теиглин я погълнаха. Отиде си, ненавиждайки белия свят. Защото ето какво узна, преди да избяга: и двамата са били Хуринови чеда, брат и сестра. Мормегил наричаха него, а сам си избра името Турамбар, за да скрие предишното — Турин, син Хуринов. Нея пък нарече Ниниел, понеже не знаеше, че е Ниенор, дъщеря Хуринова. В Бретил дойдоха, влачейки подир себе си сянката на черна участ. Тук се стовари съдбата върху им и не ще се отърват вече от скръб тия земи. От днес не ги наричайте нито Бретил, нито страна на Халетримите, а
Тогава, макар все още да не разбирали как се е стигнало до тая беда, людете заридали и някои от тях рекли:
— Гроб си намери в Теиглин скъпата Ниниел, гроб трябва да има и за Турамбар, най-храбрия сред мъжете. Не бива спасителят ни да лежи под небето. Нека идем да го потърсим.
