Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 101

Когато Ниниел и другите с нея се отдалечили, Брандир рекъл на останалите:

— Вижте как ме пренебрегват и отхвърлят всички мои съвети! Изберете си друг водач, понеже тук и сега се отричам от власт и племе. Нека Турамбар да бъде ваш вожд и по име, след като вече бездруго е отнел цялата ми власт. Повече никой да не ме търси за съвет или изцеление!

И той пречупил жезъла, а подир туй си помислил: „Вече нищо не ми остава, освен обичта към Ниниел; където и да отиде, каквото и да стори, разсъдливо или безумно, трябва да я последвам. В този мрачен час нищо не може да се предвиди; ала има надежда дори и немощен мъж като мен да я опази от злото, ако стои наблизо.“

Препасал тогава къс меч, както рядко бил правил преди, взел патерицата и колкото можел по-бързо минал през портата на Ефел, куцайки подир другите по дългата пътека към западните предели на Бретилския лес.

Глава XVII

Гибелта на Глаурунг

Най-сетне, когато мрачна нощ паднала над земите, Турамбар заедно е двамата си спътници стигнал до Кабед-ен-Арас и се зарадвал на грохота на реката; защото, макар да вещаел заплахи в клисурата, този шум заглушавал всичко останало. Тогава Дорлас ги повел на юг и след малко им показал как да се спуснат по една пукнатина до подножието на канарата; ала там храбростта му изневерила, защото във водата имало купища камъни и скали, а течението бушувало между тях със страховито скърцане.

— Туй е прав път към гибелта — рекъл Дорлас.

— Към гибел или към живот, ала друг път няма — отвърнал Турамбар, — а протакането не ще ни донесе надежда. Затуй вървете след мен!

После тръгнал пръв и благодарение на силата и пъргавината си, или пък закрилян от съдбата, успял да мине отвъд и се обърнал сред непрогледния мрак да види кой ще е втори. Тъмен силует пристъпил до него.

— Дорлас? — запитал Турамбар.

— Не, аз съм — отвърнал Хунтор. — Дорлас не намери храброст да прекоси реката. Защото човек може да обича битките и при все това да се бои от други неща. Сега навярно седи разтреперан на онзи бряг; и дано се засрами за хулите срещу моя сродник.

Турамбар и Хунтор поседнали да отпочинат, ала скоро нощният хлад взел да ги пронизва, защото и двамата били мокри от глава до пети, та станали и подирили покрай потока път на север, където лежал Глаурунг. Там бездната ставала още по-тясна и мрачна и докато напредвали пипнешком, зърнали над себе си отблясъци като от гаснещ огън, а сетне дочули как Великият червей ръмжи в неспокойната си дрямка. Тогава взели да търсят как да се изкатерят до ръба; защото в туй била цялата им надежда да достигнат незащитеното място на врага. Ала тъй гнусно станало зловонието, че главите им се замаяли и те се подхлъзвали по скалите, вкопчвали се в редките дървета и повръщали неудържимо, забравяйки в страданията си всеки друг страх, освен ужаса да не полетят към каменните зъби на Теиглин.