Читать «Задачата» онлайн - страница 3

Норман започна да стене. Жил напразно го зовеше, не отговори. Миглите му бяха подвити и обгорени, някакво едва доловимо трепкане премина през тях. На светлината на лампите в командната зала напрегнатото му подпухнало лице, доскоро носещо чертите на Норман, блестеше зачервено под тънкия слой игнизол. Норман! Ненавиждаха се един друг и причината за тази ненавист бе именно близостта. Норман го ненавиждаше, защото Жил винаги бе тъпкал в ъгъла, а Жил — защото не можа да го достигне никога. Опознаха се със скърцащи зъби, но не можаха да сключат мир помежду си. Ако напусна Биънс две години по-рано, мислеше си Жил, когато се озова пред опитния Норман, тогава той… Не можеше да си представи как Норман върши всичко изрядно. Каквото и да направеше, всичко се опираше на някакви факти. Неочаквано в средата на командната зала изплува бюрото на Андронов и зад него седнал самият Андронов, мигащ, с полуплешива глава. „Защо тъкмо Норман — чу собствения си глас от дълбочината на повече от десетилетие и половина? — Защо тъкмо той? Самодоволен, бездушен, нямащ понятие как се общува с хората? Това го казвам като психолог! Не мога да поема отговорност, докато Норман е командир!“ „Значи, се оттегляш“ — промърмори нарочно Андронов, като се правеше на глупав. „Не, но разбери ме…“ След това се умори и се остави Андронов да го победи. „Норман притежава безупречна характеристика, първокласен астронавт, дори и маниерите му да са малко, хм, грубички.“ Тъкмо искаше да го прекъсне, когато Андронов смени тактиката. С горчивина по лицето се оплака колко му е тежка координиращата задача. Да следиш постоянно за участието на страните в междузвездните изследвания, от което на края никой от тези, които след старта остават на Земята, не е доволен. Андронов бил свикнал вече в напрегнатата и пълна с отговорност работа да се бъркат странични хора, нямащи си понятие, но тъкмо Жил, тъкмо него не бива да оставят без внимание… Щял да поиска оставка, но не и на Жил, а собствената си, защото, изглежда, вече не бил способен да си гледа работата…

— Но ти остана там! — озъби се Жил на халюцинацията, която пропъди уплашен. — А аз дойдох и сега ще умра.

Махна с ръка. Между катастрофата и командуването на Норман няма и не може да има връзка. А би желал да има такава, нали, Жил? Изглежда, близостта на смъртта прави човекът подъл. Все пак добре е, че е искрен.

Подготви входящите данни за катастрофата, превключи Мозъка за устна връзка и ги продиктува. При последните изречения дочу учестеното дишане на Норман.

Червената маска, сгърчена от напрежение и болка, зад която съзнанието се проясняваше, напомни на Жил новородено дете. Такъв е гърчът в секундите, предшестващи първата глътка въздух, най-последното, върховно усилие на живата изповед, напразно тревожеща рефлексите и търсеща успокояващ отговор за този студен и необяснимо страшен свят. И тогава от новороденото се отделя този вик на върховно напрежение. Ала Норман…