Читать «Четвърто вътрешно 2» онлайн

Искам да си призная нещо и то без бой — нещо сбъркан ли съм, извратен тип ли съм, че акълът ми е все в оная работа. Грехота е, знам, но нищо не мога да направя; щото съм безпомощен.

Не зная с другите, дето са на моя хал, като как е, не съм питал, не ми е и работа. Не стига, че бера душа, проснат съм гол голеничък, по-неглиже няма накъде, значи; за срамотиите, с катетър в пишората, а тя се е скрила като в миша дупка, от страх ли, що ли; интересно — как ли са я намерили да ми напъхат това гадно нещо.

Не се знае след час, знае ли се, ами из акъла ми, гледай ми акъла, се въртят едни такива грешни мисли, дето биха били повече и от нормални за здрав човек, отговарящ за възпроизводството на вида. А аз, повтарям — гледай ми акъла и ми крой кюлаф; лежа като труп, шейсет и пет годишна дядка, вече и осем, с разнебичкани разни чаркове и вместо да мълвя смирено молитви до Всевишния, да ми отпусне още малко лимит, си мисля за… на война е, ще знаете! И как да не мисля! Едни такива запъхтени докторици и сестрички надвесили жарки пазви — грижовни, та оттък; и те се поразхвърляли, че е жежко; едни лакти, ви казвам, нежни, бели като симити, щото по-надалеко не виждам, но усещам с всичките си фибри. За къде съм се запътил аз, моля ви се. В най-добрия случай, в Рая, ще е една стерилна скука, ще ходя с крилца непорочни и ще си дрънкам на лютната; като се зная какъв музикален инвалид съм, само ще тормозя другите невинни душици. Тук си ми е мястото на мене, я какви изпуснати от касинките прекрасни коси, я какви бедра и как ме обръщат насам натам като кукла. Ох, трябва да прескоча онова там, черното, бездънното и ще видите вие, вие… а сега де, къде потъвам… може и да се видим… някога… пак, казва ли ти някой!

Мисълта ми се поизбистри и се поогледах. До мене, вляво — легло заобиколено с параван и тежки пъшканици. Вдясно — две легла с колеги по съдба. Непознати и затънали до ушите в своите си проблеми.

Лявата стена — остъклена към коридора, пропускаща надеждите ни за оцеляване — делово забързани, де с парцал и кофа, де с апаратури и илачи. Боц и пак — боц; аман от тия инжекции; ръцете ми целите виолетови от убожданията; отвори устата, глътни това и това. Дишай дълбоко, не дишай, задръж!

Отсрещната стена от метър нагоре е изцяло стъклена, но хитро украсена с множество печатни материали, целящи главно дискретност. Има я.

Дясната стена е прозорци и гугутки чукащи с клюнове по стъклото. Фъррр-фъррр, насам-натам.

Ноемврийски мрачен извънболничен пейзаж. Отсреща — близнак на нашата сграда; помежду — доволно запуснат вътрешен двор с унили кучета. Тяхното поведение е единственото ни зрелище, в тази липса на отклоняващи вниманието от неясните перспективи за още поне малко животец. Нещо като Нейшънъл джиографик за кусурлии.

Забранено е да се дава храна на гугутките, но даваме. Това — доста по-после, когато ще можем да ставаме; засега сме… да не казвам грозната думичка, като какво сме и не можем да ставаме!

Погледът ми е прикован в нон-стоп светещо прозорче отсреща. Кой ли добър и милостив дух бди там. Гледах прозорчето денем; гледах го и нощем; какви ли не мисли цъкаха, като зрънца на броеница.