Читать «Целувките на скорпиона» онлайн - страница 8

При все това, когато луните на планетата бяха пълни, Моктаур имаше навика да забелязва призрака на третата си съпруга, който бродеше из гъсталаците. На много пъти, капитанът беше навлизал във вътрешността им, тичайки напразно след привидението, което всеки път му се изплъзваше — още преди нощните сенки да започнат да се смекчават и да оставят след себе си ехото на язвителен смях. Но той преследваше привидението именно поради това — заради смехът, който така добре му напомняше за устните на третата му жена и го милваше с надеждата, че тя, която толкова бе обичал, не таи никаква ненавист към него.

Той отново извърна глава и загрижено се загледа в тъмнината. На онова място, зад първите редове на дърветата, се намираше частното гробище на капитан Моктаур. Внимателно изравнени, там почиваха гробовете на шестте му съпруги каравениганки. Беше ги обезглавявал с дълъг, остро наточен нож, наподобяващ на коса. На известно разстояние от тях се намираха други двайсетина гроба, които бяха доста запуснати и неподредени, но те съдържаха човешки останки. Някои от тях бяха на близки и приятели на каравениганки, други убити за възнаграждение. Всеки път някой от тях беше пристигал за да си отмъсти, но едва стъпил на Балафата II, капитанът го беше довършвал с изстрели, а после изморително бе влачил трупа му през пистата до горичката, за да изкопае нов гроб.

Корабът на каравениганката все още се забелязваше във висините, вече приличаше на малка осветена бучица, която прекосяваше нощното небе. Без съмнение, пътешествието й щеше да завърши с намирането на човешкия й съпруг — онзи беден нещастник, който щеше да бъде убит. Капитан Моктаур захвърли угарката и докато тя се удари в пистата и разпръсна няколко червени искри, проследи с поглед нощния полет. След това си спомни горещия пламък в дръпнатите очи на каравениганката. Половете на човеците и тези прекрасни извънземни жени бяха високо съвместими. Съвместните им съюзи преливаха от чувства и нови екзотични усещания, напълно непознати във всеки от съответните видове.

Капитанът започна да съзерцава силуетите на дърветата, които се полюляваха в тъмнината. Дор-Липи Ертиклана щеше да се върне. И те заедно щях да споделят отровата, която веднъж опитана, никога вече не можеше да бъде избегната. Щяха да бъдат заедно, докато не пристигнеше неизбежното. Тогава единият от двамата щеше да свърши с другия, само за да тъгува по него и да започне ново търсене на някой, който да съживи изгарящият огън, между чиито пламъци се случваше да осакати сам себе си — така, както го прави скорпионът.

info

Информация за текста

León Arsenal

Besos de Alacrán,

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/550]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:08