Читать «Зеленият път» онлайн - страница 4

В затвора в Студената планина нямаше отделение на смъртниците, а само група килии, означени като „блок Е“, отделен от другите и голям около една четвърт от тях, тухлен вместо от дърво, с ужасен гол метален покрив, който блестеше под лъчите на лятното слънце като някакво безумно око. В блока имаше шест килии, по три от двете страни на широк коридор, всяка от които бе почти два пъти по-голяма от килиите в другите четири блока. И бяха единични. Страхотни условия за един затвор (особено през трийсетте години), но затворниците биха ги разменили за която и да е килия в другите четири блока. Повярвайте ми, наистина биха ги разменили.

През годините ми като главен надзирател никога не е имало време, в което едновременно да са били заети и шестте килии — слава Богу за това дребно благоволение. Стигало се е най-много до четири, смесени чернокожи и бели (сред живите мъртви в Студената планина нямаше сегрегация), и тогава беше истински ад. Имаше една жена — Бевърли Маккол. Бе чернокожа като асо спатия и красива като греха, който човек никога няма достатъчно смелост да извърши. Тя търпяла побоите на мъжа си в продължение на шест години, но не простила единствената му изневяра. Вечерта след като разбрала за нея, зачакала нещастния Лестър Маккол, известен на приятелите си (а навярно и на изключително кратковременната си любовница) като Бръснача, на стълбите, водещи към апартамента над бръснарницата му. Чакала, докато не започнал да съблича палтото си, после с един от собствените му бръсначи изсипала неверните му черва върху модерните му обувки. Две нощи преди деня, в който трябваше да седне на Стария Светльо, тя ме извика в килията си и ми каза, че насън й се явил нейният африкански духовен баща. Той й поръчал да се откаже от робското си име и да умре под свободното име Матуоми. Затова молеше в заповедта за изпълнение на екзекуцията да я впишат като Бевърли Матуоми. Предполагам, че духовният й баща не й е съобщил никакво малко име или поне такова, каквото тя да разбере. Съгласих се. Годините на работа като надзирател са ме научили никога да не отказвам на осъден, освен ако не е абсолютно наложително. В случая с Бевърли Матуоми се оказа, че това просто няма никакво значение. Около три следобед на следващия ден позвъни губернаторът и замени смъртната й присъда с доживотна в женския затвор „Граси Вали“. Трябва да ви кажа, че искрено се радвах, когато видях закръгленото дупе на Бев да завива наляво, а не надясно.

Около трийсет и пет години по-късно — трябва да са поне трийсет и пет — видях това име на страницата с некролози във вестника под снимка на чернокожа жена с изпито лице, с ореол от бяла коса и с очила с фалшиви брилянти в ъглите. Прекарала последните десет години от живота си като свободна жена, пишеше в некролога, и почти съвсем сама ръководила библиотеката на малкото градче Рейнс Фолс. Освен това преподавала в неделното училище и всички в онова затънтено селище много я обичали. „БИБЛИОТЕКАРКА УМИРА ОТ СЪРДЕЧНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ“, гласеше заглавието, а под него, с по-дребен шрифт, сякаш се бяха сетили едва в последствие: „Прекарала повече от двайсет години в затвора за убийство“. Същите бяха единствено очите, големи и блестящи зад очилата с фалшивите брилянти в ъглите. Това бяха очите на жена, която въпреки седемдесетте си години не би се поколебала да извади бръснача от бурканчето със синия дезинфектант, ако й се стореше наложително. Човек познава убийците, дори да са свършили живота си като престарели библиотекарки в задрямали малки градчета. Поне ги познава, ако е прекарал толкова време да пази убийци, колкото съм прекарал аз. Един-единствен път съм изпитвал съмнения в характера на работата си. Именно заради това, струва ми се, пиша тези редове.