Читать «Можеш ли да пазиш тайна?» онлайн - страница 17

— …рицарят на бял кон не е реалистична възможност. Въпреки това обаче част от мен копнее за огромна, удивителна любов. Искам да има страст. Искам да бъда пометена от вихър. Искам земетресение или поне… не знам, ураган… нещо вълнуващо. Понякога имам чувството, че там някъде ме чака цял един нов, безкрайно вълнуващ живот и че ако мога само да…

— Извинете, мис…?

— А? Какво? — вдигам замаян поглед. Стюардесата с френската плитка ме гледа и се усмихва.

— Приземихме се.

Зяпвам я неразбиращо:

— Как така сме се приземили!

Не, нещо не ми се връзва. Нали уж щяхме да умираме, а сега изведнъж… Оглеждам се наоколо — истина е, самолетът е неподвижен. На земята сме!

Чувствам се като Дороти. Само допреди миг съм се вихрила из Оз, а сега изведнъж се събуждам отново нормална.

— Не подскачаме вече — отбелязвам тъпо.

— Подскачането спря доста отдавна — обажда се американецът.

— И няма… няма да умрем — казвам невярващо.

— Не, няма да умрем — потвърждава той.

Поглеждам го и сякаш го виждам за първи път. Изведнъж осъзнавам, че в продължение на цял час съм дрънкала каквото ми дойде на ум пред един съвършено непознат човек. Един бог знае какви съм му ги наговорила.

Иска ми се на секундата да напусна самолета. Или поне да потъна вдън земя.

— Извинете — промърморвам засрамено. — Трябваше да ме спрете.

— Щеше да ми е доста трудно — отговаря той с лека усмивка. - Малко нещо не бяхте на себе си.

— Толкова ми е неудобно!

Опитвам да се усмихна, но изобщо не мога да го погледна в очите. Така де, та аз му разправих за прашката си! Казах му и за G-точката ми!

— Не се притеснявайте. Всички бяхме стресирани. Ама че полет! — казва той, взема раничката си и става от креслото. После ме поглежда и добавя: — Добре ли сте вече? Ще можете ли да се приберете у дома си?

— Да. Всичко е наред. Благодаря. Приятно изкарване в Англия! — подвиквам след него, но не мисля, че ме чу.

Събирам бавно нещата си и напускам самолета. Имам чувството, че съм вир-вода от пот, косата ми е разрошена до безобразие, усещам в главата ми да пулсира болка.

Салонът на летището изглежда толкова светъл, тих и спокоен след напрегнатата атмосфера в самолета! А земята — някак особено твърда и солидна. Отпускам се на един от пластмасовите столове и известно време седя със затворени очи, като се опитвам да дойда на себе си. Когато най-сетне ставам, все още се чувствам леко замаяна. Движа се като в мъгла, все още не мога да повярвам, че съм тук — че съм жива! Да си призная, изобщо не мислех, че ще стъпя отново на земята.

— Ема! — чувам някой да ме вика, когато излизам от салона на „Пристигащи“, но изобщо не поглеждам. На света има безброй Еми.

— Ема! Тук съм!

Вдигам удивено глава. Това не е ли…?

Не. Не може да бъде, не може да е…

Да! Конър е!

Изглежда потресаващо красив. Прилича повече от всякога на скандинавец, а очите му са невероятно яркосини. И тича към мен. Не, нещо не ми се връзва. Какво прави той тук? Когато стигаме един до друг, той ме сграбчва в прегръдките си и ме притиска силно до гърдите си.