Читать «Лъжците от Урановата планета» онлайн - страница 7

Павел махна с ръка: „Ще слезем, ще видим“… Едно бе сигурно: че никой от екипажа не би могъл да реши дали продължава израждането или вече е започнал обратният процес? Дали това, което бе видял през няколкото нощи, деградираше още или вече се връщаше към себе си?

В кабината влезе Стела. Беше прибрала косите си, сияеше, свежа и жизнена, женствена и гъвкава, и измъчваше желанията и въображението на Павел. „Нека се учи — бе казал Ив и бе изпратил тъкмо нея с него, — нека направи нещо още с първото си излизане.“ А на Павел му се струваше, че я изпрати, за да го измъчва.

Тя свари кафе, тананикаше си нещо, но Павел разбра: вълнува се. Вълнува се силно, затова е така необичайно енергична — за да прикрие вълнението си. „Малка лъжла — усмихна се Павел, — малка лъжла, която си играе на смелост… на мъжество. Малка, мила лъжкиня.“ После си помисли: „Омъжена, майка, недосегаема. Дори да не бе влюбена в командора. А когато се върне след осем месеца на Земята, ще я посрещне някакъв беловлас старец. Ако въобще я посрещне. Някаква развалина“…

— Колко годишен е мъжът ти, Стела? — неочаквано и за себе си запита Павел.

Тя само се засмя:

— Твой връстник е. На четиридесет. В знойното лято. Като тебе и като… като Ив.

Павел поклати глава:

— Знойно лято… Поезия. Но на Земята ще те посрещне реалността: късната зима. Кой е той?

Стела не отговори.

— А дъщеря ти?

Тя помълча, после промълви с променен глас:

— Нея… нея оставих на една годинка. Бебе — помрачняха очите й и Павел разбра, че е прекалил. — Мило, безпомощно бебе… Вече навярно е… О, господи… вече навярно се заглежда в момчетата… за тези няколко месеца полет… Не, нека не говорим за това. Ти сега ме смяташ за глупава, нали?

Павел не отговори.

— Когато се върна — учудено, сякаш не вярваше на думите си, каза Стела, — когато се върна, тя ще бъде моя връстница… или малко по-възрастна от мен.

— Доста по-възрастна от теб — въздъхна Павел.

— А когато ти се върнеш, теб кой ще чака? — попита тя. — Никой!

— Никой — повтори думите й Павел и отпи от кафето. — Само че аз като че ли съм свикнал вече с това. Та аз вече двадесет години пътувам.