Читать «Затворникът» онлайн - страница 2
Кърт Вонегът
Майка ми, както съм споменавал ad nauseam в други свои книги, прекрати житейския си път, тъй като вече не можеше да е това, което е била на сватбата си — една от най-богатите жени в града.
Чичо Алекс бе устроил обеда. Двамата с Пауърс Хапгуд бяха състуденти от Харвард. Харвард се споменава на много места в тази книга, макар че аз не съм учил там. Но преподавах, за кратко и без да изпъкна — по времето, когато домът ми се разпадаше.
Споделих това с един мой студент — че домът ми се разпада.
На което той отвърна: „
Чичо Алекс бе много консервативен политически, затова не допускам, че щеше да обядва с Хапгуд, ако Хапгуд също не беше завършил Харвард. След което стана профсъюзен деец, подпредседател на местния Конгрес на индустриалните организации. Жена му Мери беше постоянна кандидатка на социалистическата партия за вицепрезидент на Съединените щати.
В същност първия път, когато гласувах в общонационални избори, дадох гласа си за Норман Томас и Мери Хапгуд, без да подозирам, че тя е от Индианаполис. Спечелиха Франклин Д. Рузвелт и Хари С. Труман. Въобразявах си, че съм социалист. Вярвах, че социализмът най приляга на обикновения човек. Като редник от пехотата, аз безспорно бях най-обикновен човек.
С Хапгуд се срещнахме, защото бях казал на чичо Алекс, че след уволнението си от армията трябва да опитам да си намеря работа в някой профсъюз. По онова време профсъюзите бяха превъзходни средства за изтръгване на нещо като икономическа справедливост от работодателите.
Чичо Алекс навярно си е помислил: „Бог да ни е на помощ. Срещу глупостта и боговете са безсилни. Е, намира се поне някой възпитаник на Харвард, с когото племенникът ми ще може да сподели своята сложна мечта.“
(Шилер пръв е изрекъл това за глупостта и боговете. А отговорът на Ницше гласи: „Срещу
И така, седнахме с чичо Алекс на една от по-предните маси в „Стегемайър“, поръчахме си бира и зачакахме баща ми и Хапгуд. Щяха да дойдат поотделно. Ако дойдеха заедно, нямаше да има какво да си кажат по пътя. Татко вече бе изгубил напълно интереса си към политиката, историята, икономиката и прочее неща от този род. Често казваше, че хората говорят твърде много. Ценеше повече осезанията, отколкото идеите — особено усещането за естествен материал, докоснат с пръсти. В деня на смъртта си около двайсет години по-късно, той каза, че съжалява, задето не е бил грънчар, по цял ден да прави питки от кал.
Натъжих се — човек с добро образование, а да говори така. И ми се стори, че в този миг той захвърля своите знания и култура, както отстъпващ войник захвърля пушката и раницата си.
На други това се нравеше. В града го обичаха, имаше наистина златни ръце. Беше неизменно учтив и прям. За него всички занаятчии бяха светци, въпреки че нерядко бяха стиснати и ограничени.
За разлика от татко, чичо Алекс не можеше да прави нищо с ръцете си. Както и майка ми. Не я биваше дори да приготви закуска, да зашие копче.
