Читать «Цитаделата» онлайн - страница 210

Андрю не се и замисли, че вероятно в едно свежо грахово зърно има повече витамини, отколкото в няколко кутии кремофакс. Той бе възбуден, не от хонорара, който щеше да получи, за да работи за фирмата, а от интереса на ле Рой към него.

Франсис му бе казала как би могъл да спечели от блестящите операции на ле Рой на пазара. О, колко приятно беше да се отбиеш на чай при нея, да чувстваш, че тази очарователна умна жена има специален поглед за теб, бърза, провокационна, интимна усмивка! Връзката с нея му даваше същия модерен подход към света, увеличаваше увереността му, правеше по-твърд гланца. Несъзнателно той поглъщаше нейната философия. Под нейното ръководство се учеше да култивира повърхностните прелести и да праща по дяволите по-задълбочените неща.

Вече не му беше трудно да гледа Кристин в очите; можеше да се прибира в къщи съвсем естествено, след като бе прекарал един час с Франсис. Не спираше да се чуди на тази поразяваща промяна. Ако изобщо мислеше по този въпрос, то беше, за да си доказва, че не обича госпожа Лорънс, че Кристин нищо не знае, че всеки мъж стига до тази специална безизходица на някой етап през живота си. Защо да се старая да бъда различен от другите?

Като компенсация той правеше всичко възможно, за да бъде мил с Кристин, разговаряше внимателно с нея, дори обсъждаше плановете си с нея. Тя знаеше, че той възнамерява да купи през пролетта къща на Уелбък стрийт, че ще напуснат Чесбъроу терас, щом всичко бъде уредено. Сега тя не спореше с него. Никога не сипеше обвинения върху главата му, а ако имаше някакви настроения, той никога не ги забелязваше. Тя изглеждаше съвсем пасивна. Животът се движеше твърде бързо, за да може той да спре за по-дълго време и да размисли. Бързината го въодушевяваше. Изпитваше фалшиво чувство за сила. Чувстваше се жизнен, с нараснало влияние, господар на себе си и на своята съдба.

И тогава от ясното небе падна гръм.

Една вечер съпругата на един съсед, дребен занаятчия, дойде в кабинета му на Чесбъроу терас. Беше госпожа Видлер, дребна като врабче жена на средна възраст, но с блестящи очи и пъргава, най-обикновена лондончанка, която през целия си живот не беше отишла по-далеч от Бау Белз и Маргейт. Андрю добре познаваше Видлерови. Бяха го викали за някаква детска болест на малкото им момче, когато за пръв път дойде в този район. В онези ранни дни той беше изпращал там обувките си на поправки, защото Видлерови, честни трудолюбиви занаятчии, държаха елин двоен магазин на Падингтън стрийт, който носеше тържественото име „Подновяване лимитед“ — едната половина беше за поправка на обувки, а другата за пране и гладене на дрехи. Сам Хари Видлер, едър човек с бледо лице, често заставаше без яка, по ръкави, с калъп между коленете или с ютия в ръка, ако работата в другото отделение беше много, въпреки че имаше двама помощници.