Читать «Цитаделата» онлайн - страница 193

— Предпочитам да не бързам с тези лимфатични тъкани — каза той на Андрю, когато се миеха. — Предполагам, виждал си хора, които направо ги издърпват. Аз не работя по този начин.

Когато Андрю получи своя чек от Айвори — той отново дойде по пощата, — Фреди беше с него. Те често взаимно си гостуваха в кабинетите си. Хемптън бе върнал топката, като изпрати на Андрю един хубав гастрит срещу случая с ларингита. По това време всъщност няколко пациенти бяха преминали с бележки пътя между Уелбък и Куин Ан стрийт.

— Знаеш ли, Менсън — отбеляза сега Фреди, — радвам се, че заряза своя стар навик да се зъбиш и да виждаш само черно и бяло. Дори сега трябва да знаеш — той хвърли поглед на чека през рамото на Андрю, — че не получаваш целия сок от портокала. Дръж се за мен, мойто момче, и твоят плод ще стане по-сочен.

Андрю трябваше да се изсмее.

Същата вечер, когато се прибираше с колата, беше в необикновено добро настроение. Като откри, че е свършил цигарите, той спря и се втурна в едно магазинче за тютюни на Оксфорд стрийт. Влизайки, внезапно забеляза една жена, която се помайваше пред близката витрина. Беше Блодуен Пейдж.

Въпреки че я позна веднага, тя се беше тъжно променила в сравнение с жизнената господарка на „Брингоуър“. Фигурата й, някога пълна, беше безжизнено увиснала, а очите, с които го погледна, когато той се обърна към нея, бяха апатични и уплашени.

— Това е госпожа Пейдж. — Той се приближи към нея. — Би трябвало да кажа госпожа Рийз сега, предполагам. Не си ли спомняте за мен? Доктор Менсън.

Тя го погледна с хубавите му дрехи и вида на богаташ. Въздъхна:

— Помия ви, докторе. Надявам се, че сте много добре. — След това, като че ли се страхуваше да стои повече, тя се обърна натам, където на няколко ярда нетърпеливо я чакаше висок плешив мъж. Тя жално каза: — Трябва да вървя сега, докторе, съпругът ми ме чака.

Андрю я проследи как забърза, видя как тънките устни на Рийз се извиха, за да произнесат забележка като: „Какво си мислиш така да ме караш да чакам?“, а тя смирено сведе глава. За секунда усети студения поглед на банковия директор, отправен открито към него. След това двойката тръгна и се загуби в тълпата.

Андрю не можа да изхвърли тази картина от главата си. Когато стигна Чесбъроу терас и влезе в хола, видя Кристин да плете и своя чай, за който бе позвънила, когато бе чула колата, сервиран на табличка. Отправи й бърз изпитателен поглед. Искаше да й разкаже за случката, мечтаеше внезапно да сложи край на периода на отчуждаването.

Но когато взе чашата чай, а все още не бе успял да каже нито дума, тя тихо каза:

— Госпожа Лорънс звъня пак следобед. Не поръча да ти кажа нищо.

— О! — Той се изчерви. — Какво искаш да кажеш с това „пак“?

— Тази седмица те търси за четвърти път.

— Е добре, какво от това?

— Нищо. Не съм казала нищо.

— Въпросът е в твоя тон. Какво мога да направя аз, ако тя е решила да ми звъни?

Тя замълча, свела поглед към плетивото си. Ако той знаеше каква буря вилнее в тези спокойни гърди, едва ли би изпуснал нервите си, както направи.