Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 93

Ройс изпухтя презрително и двамата заговориха за предстоящата сватба. След известни пререкания стигнаха до извода, че средата на август е най-подходящото време и че Мелиса вероятно ще пожелае да се венчае в родния си дом — ако, разбира се, успееха да ремонтират основно Уилоуглен дотогава.

— Ако не — обади се лениво Ройс, — бихме могли да направим сватбата в Оук Холоу. Майка ми умира да дава балове.

След като уредиха и този въпрос, Доминик сметна темата за приключена. Той погледна златния си джобен часовник и промърмори:

— Не е ли време да се върнем при баща ти и бъдещата ми съпруга? Смятам, че му дадохме достатъчно време да я убеди в предимствата на брака. Не, че му се е наложило да използва красноречието си — заключи мрачно той.

Ройс кимна и двамата мъже станаха с намерение да излязат от слабо осветената кръчма. Доминик огледа равнодушно обстановката и когато вече бяха стигнали почти до вратата, спря като закован на мястото си. Беше видял познат. Очите му прекосиха задименото помещение и се втренчиха в елегантния джентълмен, седнал сам на една ъглова маса — Джулиъс Лейтимър. Без да осъзнава какво върши, Доминик направи инстинктивно движение в тази посока, ала Ройс, който също бе забелязал Лейтимър, го сграбчи за рамото.

— Остави го, глупако! — изсъска в ухото му той. — Знам, че много ти се иска да го удушиш, но в момента нямаш никакви основания да го предизвикаш на дуел.

Доминик знаеше, че Ройс казва истината, колкото и неприятна да беше тя. Той се постара да потисне напиращия гняв и хвърли бърз поглед през рамо към стария си враг. Лейтимър не ги беше забелязал. Физиономията му издаваше, че си има други грижи и е забравил напълно старата вражда. Красивото му лице беше мрачно, устните му трептяха от трудно сдържан гняв. Начинът, по който остави халбата си с бира на масата, показа, че нещо или някой го е ядосал извънредно много. Побутван от Ройс, Доминик излезе от кръчмата. Лейтимър можеше да почака — в момента му предстояха по-важни дела. В стаята горе го чакаше годеницата му. Постоянно ускорявайки крачка, той се постара да прогони от ума си образа на Лейтимър.

Повърхностно погледнато, Доминик изглеждаше примирен със съдбата, макар че перспективата за скорошна женитба не го изпълваше с някаква особена радост. Очакваше, че брачният живот ще се окаже едно безкрайно мъчение — и още по-безкрайна пустота, когато първоначалното физическо желание се уталожеше. Беше убеден, че влечението му към Мелиса е само временно. Не я обичаше, освен това беше сигурен, че тя също не го обича. До вчера смяташе, че никога няма да се ожени, камо ли за жена като нея. Макар че външно се усмихваше и се шегуваше с тази катастрофална вечер, дълбоко в себе си Доминик беше бесен от гняв.

От друга страна обаче, той не можеше да отрече, че мис Сеймур притежава нещо, което беше привлякло вниманието му от самото начало. Не можеше да отрече и странното усещане, което завладяваше цялото му същество, когато я целуваше и притискаше в обятията си. Никога не беше изпитвал такава физическа жажда по някоя жена. Искаше това възхитително същество да стане негово — от примамливата сладост на устните до изкусителните прелести на стройното младо тяло. Този вид страст беше нов за него и едновременно го възбуждаше и ожесточаваше. Така че влезе в стаята със странна смесица от очакване, гняв и любопитство. Още с влизането си устреми поглед в коварното женско същество, което бе успяло да го улови в примката на брака.