Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 75

— Мистър Слейд, Фоли е моя собственост и ако искате да го купите, трябва да преговаряте с мен, все едно приятно ли ви е или не.

Доминик, който вече я познаваше достатъчно добре, за да различи признаците на наближаващата буря, не можа да устои на изкушението да я подразни:

— Само наполовина!

Мелиса не беше в настроение за шеги, но ъглите на устата й издайнически потръпнаха. Надигна се с неосъзнатата грация, която й беше присъща, и рече:

— Бихте ли ме последвали?

Усмивката й е омагьосваща, помисли си замаяно Доминик. А когато се изчерви, стана почти красива. Той я последва безмълвно, местейки поглед от тесните рамене към тънката талия, без да обръща внимание на тъмния коридор. Горда и дива като тигрица, каза си развеселено той.

Влезе след нея в библиотеката, която носеше всички признаци на притеснено материално положение, и огледа съчувствено износените, многократно кърпени кожени кресла и избелелите от слънцето кадифени завеси.

Мелиса се отпусна на тапицирания с дамаска диван и посочи на Доминик креслото срещу нея.

— Е, коя точка от споразумението искате да обсъдим на четири очи? — попита с лека усмивка мъжът.

Мелиса не можа да сдържи гнева си.

— Аз не съм дете, мистър Стейд, и бих оценила високо способността ви да се отнесете сериозно към този разговор. Не е нужно да се държите с мен като с някоя слабоумна.

Доминик присви очи и гласът му прозвуча враждебно:

— Повярвайте ми, аз винаги говоря сериозно, особено когато се касае за сума от двадесет и пет хиляди долара.

Мелиса прехапа устни. Не биваше да настройва Доминик срещу себе си — така нямаше да спечели нищо. Освен това той не носеше никаква вина за положението, в което беше изпаднала. Само й се искаше присъствието му да не оказва толкова силно въздействие върху сетивата й. Душевното й спокойствие беше застрашено от силното, почти неустоимо желание да прокара ръка по тъмното, остро изсечено лице, да опише гордо извитите вежди, да помилва гъстите мигли, засенчващи подигравателните сиви очи, да се спре върху пълните, иронично присвити устни, а после да зарови пръсти в гъстите черни коси. Много й беше трудно да се върне на деловите въпроси.

Докато Мелиса подлагаше Доминик на този щателен оглед, той също не откъсваше очи от нея, отново изправен пред загадката, която представляваше тази привидно безлична и толкова лесно гневлива личност. Откъде идваше омаята, която упражняваше върху него? Не можеше да отговори на този въпрос, а не беше от хората, които понасят да живеят в неизвестност.

Това е направо смешно, каза си ядосано той. Тази жена дори не е красива. Не, тя изобщо не му харесваше и въпреки това беше готов да сложи в краката й огромна сума само защото се опасяваше, че е заплашена от негодник като Лейтимър. Дали пък не беше полудял? Той, който никога не беше почитал особено любовта към ближния… Тази жена го дразнеше и едновременно с това събуждаше в душата му собственическия инстинкт. Невероятно! С всичките тези пари беше купил само половината кон! И то само защото видя надвисналите по ресниците й сълзи и не пожела да й създава още повече тревоги. Внезапно се досети, че зад действията му се крие и друг мотив: след като беше станал съдружник на мис Сеймур, от само себе си се разбираше, че занапред двамата щяха да прекарват много време заедно. Кой знае по каква причина той искаше точно това!