Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 67

Доминик вече беше предвидил тази възможност и за огромно разочарование на приятеля си не прояви ни най-малко вълнение.

— Сигурен съм, че Лейтимър е обмислил и този ход — отговори спокойно той. — Ала дори само фактът, че Мелиса ми предложи коня, е доказателство за нежеланието й да встъпи в брак с такъв човек.

Ройс сърдито изпухтя.

— Мелиса изобщо няма намерение да се омъжи. Откак навърши седемнадесет години, двамата с баща ми не са престанали да се карат по този въпрос.

— Това също е възможно — отвърна все така спокойно Доминик. — По-вероятно е обаче Лейтимър изобщо да не й е оставил възможност за избор. Можеш ли да си го представиш като женен човек? По-скоро би й предложил да му стане любовница.

— Бог да му е на помощ! — изфуча Ройс. — Само ако се е осмелил да я докосне, аз ще му…

Той предпочете да не се доизкаже и останалата част от пътя измина в мълчание. И двамата постоянно пришпорваха конете си, за да стигнат по-скоро до целта. За Ройс положението беше просто: ако Лейтимър беше посмял да направи някое безчестно предложение на Мелиса, той щеше да го убие и с това работата щеше да бъде свършена! За Доминик обаче нямаше просто решение на дилемата, пред която беше изправен.

Той беше сърдит, гневен, загрижен и объркан от бурята, която бушуваше в сърцето му. Все пак всички тези чувства го тревожеха много по-малко от издайническите тръпки по гърба, когато си представяше Мелиса в ръцете на Лейтимър. А когато си рисуваше какви средства за натиск е използвал англичанинът срещу нея и как в отчаянието си тя е прибегнала към него като към последна надежда, в душата му се надигаше собственическият инстинкт. Парадоксално, но фактът, че именно Мелиса будеше у него този инстинкт, го ядосваше още повече. Това е смешно, повтаряше си през зъби той. Смешно и невероятно! Та тази жена изобщо не му харесваше и все пак вършеше заради нея неща, които нямаха нищо общо със здравия човешки разум! Проклинайки се, той продължаваше да препуска като бесен и лицето му ставаше все по-мрачно.

Въпреки бързото темпо, с което се придвижваха, Ройс и Доминик внимаваха да не преуморят конете, така че стигнаха в Батън Руж едва привечер на следващия ден. Без да обръща внимание на протестите на приятеля си, Ройс настоя да го придружи до Уайтхорн, гостилницата, в която Доминик възнамеряваше да отседне.

— Искам да се уверя, че си добре настанен, преди да се запътя към къщи. Баща ми ще бъде ужасно разочарован, че не си поискал да се възползваш от гостоприемството му, затова поне трябва да съм сигурен, че квартирата ти е що годе прилична — обясняваше засмяно той.

Погледът на Доминик беше ироничен.

— Ти май се надяваш кръчмата да няма стаи за гости?