Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 62

— Защо се усмихваш толкова мнагозначително, приятелю? Сигурно имаш някаква особена причина…

Доминик се ухили още по-широко.

— Сетих се за едно сладко птиченце в Начез и се питах дали пък да не го посетя някоя вечер.

Смехът на Ройс беше придружен от знаещ поглед.

— Прав си, стари момко. В последно време прояви необичайно въздържание. Вече се питах дали не си постъпил в някой монашески орден. Като си спомня какво беше в Лондон… Нито за миг не се умори да преследваш бедните дами!

— Хайде, хайде, и ти не беше невинно ангелче! Не помниш ли как една вечер в Ковънт Гардън спечели червенокосата на карти?

Ройс избухна в луд смях и двамата се унесоха в спомени за безгрижните лондонски дни. Накрая стана дума за дуела между Доминик и Лейтимър и веселото настроение в миг се изпари. Още щом Ройс спомена името на англичанина, Доминик се напрегна като струна. В гласа му прозвуча обида:

— Радвам се, че сам заговори за това. Не искам да те засегна, но ми се струва странно, че узнах за посещението на Лейтимър едва в деня, когато напуснахме Батън Руж.

Ройс изкриви лице и призна:

— Като познавам горещия ти темперамент, сметнах, че е по-добре да предотвратя неизбежния втори дуел. Само ако бях споменал, че Лейтимър е наблизо, ти щеше да намериш начин да го предизвикаш, нали?

— Не се ли боиш, че мога да му пиша и да го поканя на дуел? — попита с измамна мекота Доминик.

— Не. От време на време се разгорещяваш, това е вярно, но иначе не си глупав. Освен това се надявам, че вече си свикнал с мисълта за близостта на Лейтимър и че здравият ти човешки разум ще те предпази от неразумни действия. — Ройс говореше необичайно сериозно. Той се приведе през масата и продължи да убеждава приятеля си: — Много добре знам, че нищо не би могло да те зарадва повече от това да забиеш един куршум в черното сърце на Лейтимър, и не отричам, че той си го заслужава, ала един дуел между двама ви няма да доведе до нищо — или поне няма да промени онова, което се разигра между теб и Дебора.

Доминик, който беше побледнял като смъртник, отвърна:

— Много те моля да не споменаваш името на Дебора! Онова, което изпитвах към нея, е отдавна погребано. Щом позволи на онзи негодник да я омъжи за човек, който спокойно можеше да й бъде дядо, значи не е жената, за която я смятах.

— И никога не е била — отбеляза сухо Ройс. — А ти се влюби в очарователното й личице и повярва, че си готов да сложиш в краката й името и богатството си. Не смей да го отричаш! Бях неотстъпно до теб и мога да потвърдя, че й позволи да те направи на глупак. — Ройс се ухили подигравателно. — Признавам, много модерен, но все пак глупак.

Доминик се местеше неспокойно на стола си. Болезнено съзнаваше, че думите на Ройс съдържат много повече от едно зрънце истина. През онова лято в Лондон той се беше влюбил до уши в мис Дебора Лейтимър и за известно време наистина беше готов да я направи своя жена… докато Джулиъс Лейтимър не разруши с един замах пламенните му мечти.

Джулиъс Лейтимър беше скандално известна личност в Лондон. Като цяло висшето общество го приемаше, но имаше и много врати, затворени завинаги пред него и пред сестра му. Лейтимърови бяха обеднели далечни роднини на уважавано благородническо семейство. Тъй като всички харесваха крехката мис Лейтимър, често се чуваха съжаления, че тази мила и очарователна млада дама има такъв ужасен брат като Джулиъс Лейтимър.