Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 175

— Той вече ме осведоми за славата си, но обеща да не засяга чувствата ми, тъй като добре познава умението ти да се дуелираш. — Тя сведе очи и продължи скромно: — Смятам, че това е много благородно от негова страна. И много деликатно. Все пак той е не по-малко очарователен от теб…

Адам Сейнт Клер наистина беше красив и много привлекателен млад мъж. Когато двамата приятели бяха заедно, човек не можеше да определи кой изглежда по-добре. Преценката се затрудняваше още повече от обстоятелството, че двамата много си приличаха и по външност, и по произход. Като Домиинк, Адам беше едър на ръст, с гъста черна коса, макар и не толкова къдрава. Освен това бяха на една възраст. Доминик беше само с няколко месеца по-стар. Преди Доминик да се сдобие с Таузънд Оукс, областта около Начез беше родина и на двамата — плантацията на Адам „Бела Виста“ беше само на три мили от Боньор. Все пак между тях имаше и една голяма разлика: роденият и отрасъл в Англия Адам беше дошъл в Америка чак на осемнадесетата си година. Ако Доминик говореше провлечения английски на Юга, Адам се отличаваше с несъмнен английски акцент, почти недокоснат от многото прекарани в Начез години. Освен това Адам беше много по-избухлив и лесно се горещеше за разлика от хладния и невъзмутим Доминик.

Дори ако не бяха се харесали от пръв поглед, двамата млади хора непременно щяха да станат приятели — сестрата на Адам, Катрин, беше съпруга на най-добрия приятел на Морган Джейсън Севидж. Семействата Севидж и Слейд бяха в постоянен контакт, а Адам с удоволствие гостуваше у сестра си. В последно време двамата не се виждаха често, тъй като бяха заети с плантациите си, и Доминик се зарадва много на неочакваната поява на приятеля си.

След като им поднесоха прясно сварено кафе и всеки се обслужи, Доминик се облегна назад в креслото си и попита:

— Е, какво извинение си измислил за неявяването на сватбата ми?

Адам изкриви лице. Красивите му черти се напрегнаха.

— За съжаление делата на Джейсън ме задържаха далеч от Бела Виста до преди няколко дни. Спрях за малко в къщи на път за Ню Орлиънс и едва тогава узнах за женитбата ти. Вчера пристигнах и веднага отидох в Оук Холоу, за да разбера от Ройс къде се намираш. — Адам се усмихна и продължи: — Вече бях взел стая в една гостилница, но Ройс настоя да прекарам нощта при него. — В погледа му се четеше ирония. — След като и ти се отказа от ергенския живот, той се чувства осиротял и пожела да получи от мен потвърждение, че не принадлежи към бързо измиращ вид особняци.

— Е, успя ли да разсееш съмненията му? — ухили се злобно Доминик. Ала очакваният остроумен отговор не дойде и когато вдигна очи, Доминик бе учуден от странното изражение на приятеля си.

Адам смръщи чело, сякаш удивен от собствените си чувства.

— Да… Разбира се, че успях — отговори бавно той, после разтърси глава и прибави ухилено: — Мога да те уверя, че го оставих в най-добро настроение.

Разговорът продължи така още няколко минути, докато Мелиса, усетила, че Доминик би желал да остане насаме с приятеля си, стана и се извини с домакинските си задължения. Но тъй като такива нямаше, тя слезе в градината и тръгна по една дълга алея. Погледът й беше замъглен, по устните й играеше мека усмивка.