Читать «Случка на улица „Балканска“» онлайн - страница 2

— Разбира се. И все пак дайте ми един билет до Белград.

— Сърбине, не мога да ти продам билет до града, в който се намираш. И точка. Не разбираш ли сръбски? Не ми губи времето!

— Старче, да не си малко смахнат? Ако не си чалнат, сигурно си изкукуригал!

— Това тук е Белград. Огледай се, навсякъде пише. Оттук можеш да отидеш в Нови Сад, в Сталач, до Ариле и Рашка, на майната си, ако щеш, прав ти път, щом толкова драпаш, но оттук в Белград не можеш. Няма такава линия!

— Не ми досаждайте повече, виждате колко клиенти имам. Ще повикам милицията. Ало, дръпни се, дръпни се от опашката! Следващият! Следващият, като ти казвам! — бяха само някои от жалките оправдания, които през тези месеци и години използваха служителите на касите, черната кутия на микрофона деформираше гласовете им дотолкова, че понякога нищо не се разбираше.

— Добре, добре, а утре ще има ли влакове? — питаше най-накрая примирен Гостиляц.

— Ама ти подиграваш ли се с мен? Е, направо ще се побъркам от тоя ненормален народ! — сопна се веднъж една дебела чиновничка, истерично скочи от стола, запречи гишето с табелка с надпис ЗАКУСКА, извади от чекмеджето две макови кифли и рязко дръпна краищата на черните перденца.

Кръстовището на „Милован Милованович“, „Адмирал Гепрат“ и „Балканска“

Хората както обикновено се събираха около витрината на сарачницата „Сава“ в самото подножие на „Балканска“. С интерес разглеждаха различните каишки, поводи и намордници за домашни любимци, патронажи, калъфки за ловни карабини, кобури за револвери и пистолети.

Излезе един младеж с току-що купен нашийник за кучета, един от онези, които имат цял венец от блестящи, накриво забити неръждаеми остриета. Съвсем наблизо се намираше още една работилница за изработка на кожена галантерия, специализирана за чанти, куфари и раници по поръчка. След нея разкошният „Ювелир“, отрупан с не най-благородно злато с червен, меден цвят. Фризьорският салон „Пенелопа“. Аптеката, чието название се оправдаваше от няколко кутийки на празните рафтове. Бутици, бутици, бутици… Напоследък „Балканска“ наистина беше пълна с бутици, с предимно чужди, непонятни за Божидар Гостиляц имена. Като останка от миналото тук някъде между тях се беше свила и фирмата „Шапки Раде“ с отдавна подредена стока, за която в този град имаше все по-малко глави.

Да, мислеше си Гостиляц, мнозина отдавна щяха да се откажат. Какво ли нямаше долу на пероните на Централна жп гара. Подигравки. Съжаления. Високомерие. Отначало идваше и милицията. Жаден за забавления, народът се струпваше от любопитство, а униформените лица недоверчиво разглеждаха документите му и грубо му обясняваха да се откаже от напразните си искания, да не търси невъзможното и веднага да напусне обекта. Преди три-четири лета заради тормоз над гражданите го закараха в най-близкия участък на Министерството на вътрешните работи, в участъка на улица „Слободан Пенезич Кърцун“. Цивилният инспектор се усмихваше любезно дори когато накрая на информативния разговор му каза:

— Провокираш, дядо… Как не те е срам, баща можеш да ми бъдеш! Ако те докарат още един път, няма да се съобразявам с възрастта ти!