Читать «Слепецът, въжарят и халифът» онлайн - страница 7

— Хасане — каза той, — за услугата, която ми стори, жена ми ти обрече първата риба от днешния улов. Заповядай!

И рибарят измъкна от торбата си най-едрата риба и ми я подаде.

— Не заслужавах толкова голям дар заради някакво нищожно късче калай — казах аз, като взех с благодарност рибата и я занесох в кухнята.

Когато жена ми разпорила подарената риба и започнала да я чисти, ръката й измъкнала отвътре някакъв камък, който светел с необикновен блясък. Жена ми помислила, че тоя камък е късче стъкло, и го дала на децата да си играят.

Вечерта, като се върнах в къщи, заварих децата да се боричкат и да грабят едно от друго стъкленото късче.

— Я да видя какво е това стъкло! — рекох аз и като взех камъка, внимателно го разгледах. Той излъчваше някаква чудна светлина, сякаш безброй многоцветни пламъчета играеха в него.

Пред блясъка на тоя камък лампата изглеждаше като мъждукащо кандилце и когато аз я угасих, стаята се изпълни с ярко сияние. И децата отново се развикаха и запляскаха с ръце.

След вечерята аз оставих камъка в една вдлъбнатина високо над огнището, за да не го пипа никой, и после всички легнахме да спим.

На сутринта аз излязох из пазара и в това време у дома дошла жената на съседа-златар.

— Каква беше снощи тая врява у вас? Да не сте имали гости? — попитала тя.

И жена ми, каквато си е бъбрива, разправила на съседката историята с рибата и й показала бляскавия камък.

Още щом го зърнала, съседката разбрала, че това стъкълце е истински брилянт, и пожелала да го купи.

— Защо ви е на вас това стъкълце? Я ми го продайте! — казала тя.

Но жена ми не се решила да продаде камъка и го оставила за играчка на децата.

Съседката веднага отишла при мъжа си и му разказала подробно какъв брилянт е попаднал у нас.

На пладне, като се прибрах у дома, ето че златарката отново довтаса и поиска да й продадем камъка за двайсет жълтици. Аз се учудих, че за такава дреболия тя предлага толкова много пари, и си рекох, че стъклото навярно не ще да е обикновено стъкло.

— Малко ли ти се вижда? — попита съседката. Добре, давам ти петдесет жълтици!

Сега вече за мене нямаше никакво съмнение, че бляскавото стъкълце е истински скъпоценен камък, и затова рекох:

— Ти, изглежда, не разбираш от скъпоценни камъни, щом даваш такава нищожна сума.

Жената на златаря ми предложи сто жълтици — аз отказах, даде ми двеста жълтици — пак не се съгласих. Започна да наддава и стигна до петстотин жълтици — аз все отказвах.

В това време дойде и самият златар.

— Е, Хасане, покажи ми да видя какъв камък сте намерили в рибата! — каза той.

Аз донесох камъка и му го показах. Златарят дълго го премята в ръцете си и като го огледа най-внимателно от всички страни, рече:

— Жена ми ти е дала петстотин жълтици, аз ще прибавя още петстотин, та да станат хиляда.

— Не, за по-малко от десет хиляди не го давам — казах аз.

Напразно златарят се опитваше да намали цената — аз не отстъпвах нито жълтица. Най-сетне, като разбра, че е безполезно да се пазари повече, той се съгласи да ми плати десет хиляди жълтици.

— Само че ще почакаш до утре — рече той, — защото сега нямам толкова пари.