Читать «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай» онлайн - страница 2

— Разбрано.

— Преустановете движението по главната улица и по страничните преки.

— Слушам.

— Ако някой пита, ще отговаряте, че движението е спряно поради спешен ремонт на улицата. Например…

Той замълча.

— Спукан топлопровод?

— Точно така.

Нещо изпращя в слушалката.

— Йенсен?

— Да.

— Наясно сте по въпроса с титлите, нали?

— Титлите?

— Мислех, че всички знаят. Да не се обърнете към някого от тях с „господин директор“.

— Разбрано.

— Те са много чувствителни в това отношение.

— Разбирам.

— Не е необходимо да повтарям, че задачата е… деликатна, нали?

— Не.

Механичен шум. Или може би въздишка, дълбока и металическа.

— Къде се намирате сега?

— От южната страна на площада. Срещу Паметника на работника.

— Изключете сирените.

— Разбрано.

— Увеличете разстоянието между колите.

— Слушам.

— В подкрепление ви изпращам свободни патрулни коли. Ще ви чакат горе на паркинга. При нужда ги включете в акцията.

— Разбрано.

— Къде се намирате?

— Улицата откъм северната страна на площада. Вече виждам сградата.

Улицата беше широка и права, с шест платна и тясно, бяло островче за пешеходци в средата. Отляво зад висока телена ограда започваше склон, а в подножието му се намираше огромна сточна гара за тежкотоварни камиони със стотици складове и върволици бели и червени електрокари, наредени край рампите за разтоварване. Тук-там пъплеха хора, предимно балировачи и шофьори в бели работни комбинезони и червени шапки с козирки.

Изсечена в хълма по протежение на хребета, улицата водеше нагоре по стръмния склон. От източната и страна се издигаше гранитен масив, замазан с цимент — синкава стена с отвесни ръждиви ивици от арматурното желязо. Над билото стърчаха единични дървета с оголени клони. Постройките зад тях не се виждаха долу от пътя, но Йенсен знаеше не само че съществуват, но и как изглеждат. Сградите на клиниката за нервноболни.

В най-горната си част улицата се изравняваше с билото и правеше лек завой надясно. Точно там се издигаше Сградата, една от най-високите в страната и разположени тъй, че се виждаше от всички краища на града. Непрекъснато щръкнала над теб, та откъдето и да идваш, да ти се струва, че тя е крайната точка на пътя ти.

Квадратна в основата си, сградата се издигаше на тридесет етажа. От всяка страна имаше четиристотин и петдесет прозореца и бял часовник с червени стрелки. Облицована бе с глазирани плочи, тъмносини в основата, а нагоре във все по-светли нюанси.

Гледано през предното стъкло, зданието изникна пред Йенсен сякаш от земята, една гигантска колона, която се заби в студеното, безоблачно пролетно небе.

Инспекторът се наведе напред, като все още държеше радиотелефона до ухото си. Сградата изглеждаше все по-голяма и изпълни зрителното му поле.

— Йенсен?

— Да.

— Разчитам на вас. Оттук нататък вие ще преценявате обстановката.

Кратка пауза със силно пращене. Сетне колебливият глас на шефа на полицията:

— Ясно? Край!