Читать «Часовниците» онлайн - страница 5

Бях впечатлен от спокойствието й. Тя не себе развикала и не бе хукнала с писъци навън, обзета от паника.

Беше седнала да чака. Това беше смислена постъпка, но трябва да й е коствало усилия.

Тя попита:

— Кой точно сте вие?

— Казвам се Колин Лам. Минавах оттук.

— Къде е младата жена?

— Оставих я навън, до оградата. Преживяла е силен шок. Къде е най-близкият телефон?

— Телефон има на стотина метра надолу по улицата, малко преди ъгъла.

— Разбира се. Спомням си, че минах покрай него. Ще отида да се обадя на полицията. Вие… — поколебах се.

Не знаех дали да попитам „Тук ли ще останете“ или „Можете ли да останете сама“.

Тя ме освободи от затруднението.

— По-добре доведете онова момиче — Гласът й прозвуча решително.

— Не знам дали ще иска да влезе — усъмних се аз.

— Не в тази стая. Въведете я в трапезарията от другата страна на вестибюла. Кажете й, че ще направя чай.

Жената стана и тръгна към мен.

— Но… Ще можете ли…

По лицето й за миг пробяга мрачна усмивка.

— Млади човече, приготвям храната си в тази кухня още откакто дойдох да живея тук — преди четиринайсет години. Да си сляп не означава да си безпомощен.

— Извинете. Беше глупаво от моя страна. Може би трябва да науча името ви?

— Милисънт Пебмарш… Неомъжена.

Минах отново по пътеката. Когато ме видя, момичето се опита да се изправи на крака.

— Мисля… Вече се оправих повече или по-малко.

Помогнах й да стане и казах окуражаващо:

— Добре.

— Там… Там имаше мъртвец, нали?

Потвърдих.

— Да, наистина. Ще отида до телефона, за да повикам полиция. На ваше място бих отишъл да чакам в къщата. — Повиших глас, за да предотвратя възраженията й: — Отидете в трапезарията. Като влезете — вляво. Госпожица Пебмарш ще ви направи чай.

— Значи това е госпожица Пебмарш? И е сляпа?

— Да. Тя, разбира се, също е ужасена, но се държи много разумно. Хайде елате. Ще ви заведа. Докато чакате полицията, чаша чай ще ви се отрази добре.

Прегърнах я през раменете и я поведох към къщата. Настаних я край масата и тръгнах бързо към телефонната кабина.

Един безцветен глас каза:

— Полицейски участък Кроудийн.

— Мога ли да разговарям с инспектор Хардкасъл?

— Не знам дали е тук — отговори гласът предпазливо. — Кой го търси?

— Предайте му за Колин Лам.

— Момент, моля.

След малко чух гласа на Дик Хардкасъл:

— Колин? Не очаквах да те чуя толкова рано. Откъде се обаждаш?

— Кроудийн. „Уилбрахъм Кресънт“. В къщата на номер деветнайсет има мъртвец. Наръган с нож, ако не се лъжа. Умрял е, струва ми се, преди половин час.

— Кой го откри? Ти ли?

— Не. Минавах случайно по улицата. Изведнъж някакво момиче изхвърча от къщата като прилеп от ада. Едва не ме събори. Каза ми, че вътре имало мъртвец и че някаква сляпа жена щяла да го настъпи.

— Не ме занасяш, нали? — В гласа на Дик се прокрадна недоверие.

— Наистина звучи невероятно, но това са фактите.

Сляпата жена се нарича Милисънт Пебмарш и е собственичка на къщата.

— А защо е искала да го настъпи.