Читать «Седем синове» онлайн - страница 6

След като Елиът ми каза, че баща ми е мъртъв, спрях да се чудя защо.

Джейс, слезе отново по стълбите, взимайки ги по две, сякаш бързаше да се махне по-далеч от офиса. Върна се на мястото си зад бара и взе полиращата кърпа.

— Скоро ще слезе. — Не му отговорих веднага и той ме погледна изпод прекрасните си черни мигли, за които преди време го бях закачала шеговито. Сигурно изглеждах ужасно, защото вдигна рязко глава и се намръщи. — Добре ли си?

Кимнах бавно и стиснах плота с ръце.

— Сигурна ли си? — заобиколи изрязаната част на барплота и застана до мен с чаша студена вода в ръката. — Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш всеки момент — каза той, като постави чашата върху картонена подложка и придърпа зад мен един от столовете на бара. Взех признателно чашата и седнах. Изведнъж усетих болка и отпадналост по цялото си тяло.

„Знаеше, че има вероятност да го видиш. Знаеше, че бе неизбежно.“

Повдигнах рамене и отпих глътка от водата, опитвайки се да се овладея. Ако исках планът ми да проработи, трябваше да се стегна.

— Сигурно е от слънцето — казах и се усмихнах невинно. — Не съм свикнала на такава жега. — Надявах се, че няма да попита откъде съм. В Небраска бе още по-топло, отколкото в Калифорния. Усещах как историята ми започва да се напуква под тежестта на достоверността си.

— Добре, но се пази — каза той и се върна обратно от другата страна на бара.

— Благодаря ти — отвърнах смирено, а думите усещах като горчилка върху езика си.

Дорнан се появи малко по-късно на върха на стълбите, подсвирвайки високо.

— Качвай се — каза и посочи към офиса. Огледах се, като не бях сигурна дали се отнасяше за мен. — Да, ти. Побързай, нямам цял шибан ден.

Изчезна зад вратата и аз се плъзнах по стола и се изправих. Поех дълбоко въздух.

Това бе моментът на истината. Единственият ми шанс да мина на страната на Дорнан и да накарам цялото му шибано семейство да падне на колене.

Глава трета

Не изглеждаше толкова страшен, колкото си го спомнях, и се наложи да си припомня, че сега бях по-голяма и по-силна, отколкото когато бях на петнадесет. Тогава бях толкова малка. Освен това си бях сложила обувки с абсурдно високи токове, които издължаваха още повече фигурата ми. Дорнан седна зад старото бюро на баща ми и се разтършува из документите си, сякаш бе забравил факта, че и аз бях там. Възползвах се от времето да огледам заобикалящата ме среда. Нищо специално — широко бюро с два метални шкафа зад него и увехнало саксийно растение. Единственото нещо, което изглеждаше скъпо, бе картината на стената, изобразяваща сцена от плаж, сякаш от Хавай или някое също толкова красиво място. Изобщо не се вписваше с интериора на стаята и се зачудих дали не е принадлежала на баща ми.

— Търсиш сейфа ли, скъпа?

Върнах вниманието си върху Дорнан, който се подсмихваше, докато удряше по цифрите на калкулатора с дългите си, дебели пръсти.