Читать «Наследниците на Винету» онлайн - страница 3

И защо възнамеряваше да отиде той със сина си толкова далеч на юг? Това не знаех. И с най-задълбочено размишляване не намерих задоволителен отговор на този въпрос. Не можех да сторя нищо друго, освен да чакам дали и от друга страна ще се появи подобна кореспонденция. Да се отговори на писмото, бе невъзможно, тъй като не ми бе известно настоящето местопребиваване на двамата вождове. При всички случаи обаче нямаше да е маловажна причината, която ги заставяше да навестят толкова отдалечено разположената от тях територия на апачите. Приех, че тази причина не е от тесен, чисто личен характер, а има някакво по-общо значение. И тъй като моят адрес беше известен отвъд океана, и аз се намирах в кореспонденция с много лица, живеещи там, за които съм разказвал в книгите си, то смеех все пак да се надявам, че скоро ще науча нещо по-подробно.

И както го мислех, така и стана! Няма и две седмици по-късно пристигна второ писмо, ала от страна, от която ни най-малък признак на живот или чак пък писмо не съм очаквал. На плика се виждаше съвсем същият адрес, а написаното на английски съдържание гласеше, преведено, както следва:

«Ела на Маунт Винету за голямата, последна битка! И ми дай най-сетне скалпа си, който ми дължиш вече в продължение на две поколения! Това нареди да ти пишат:

Токайхун, вождът на команчите ракуро»

А само седмица по-късно получих — отново със същия адрес — следното писмо:

«Ако имаш кураж, ела на Маунт Винету! Моят единствен куршум копнее по теб!

Тангуа, най-старият вожд на кайовите

Написано от Пида, неговият син и сегашен вожд на кайовите, чиято душа поздравява твоята.»

Тези две писма бяха във висша степен назидателни, и то не само в психологическо отношение. Изглеждаше едва ли не, че са диктувани от Токайхун и Тангуа на едно и също място и под едно и също въздействие. Двамата ме мразеха все така непримиримо, както някога. Особено характерно бе, че синът на Тангуа ме поздравяваше въпреки тази омраза, ала на мен не ми бе трудно да разбера признателността му. Но по-важно, много по-важно от всичко беше, че дори враговете на апачите се канеха да идат нагоре към Маунт Винету. Тук се споменаваше за някаква «голяма, последна битка». Това звучеше крайно опасно. Започнах сериозно да се угрижвам. Да не би пък отвъд океана да имаше някой стар, някогашен противник, който сега, в дните на моята старост, искаше да си направи шега, да ме поднесе и да ме накара да предприема едно наивно пътуване до Америка? Но след половин месец получих следното писмо, пуснато в Оклахома и представляващо за мен документ, на който напълно можех да се доверя: