Читать «Наследниците на Винету» онлайн - страница 269

— Какво има да ми съобщи Пида?

— Вождовете желаят да преговарят с теб.

— За какво?

— За съдбата си.

— Те знаят ли я?

— Да.

— От кого?… Кой им я е съобщил?

— Никой. Те са я чули. Вие сте се съветвали. Те са разбрали всяка дума. Случили са се чудеса тук на Маунт Винету!

— Да, случиха се чудеса! — съгласих се аз. — И най-голямото от тези чудеса е, че склонихме да проявим милост. Но само по отношение вашите воини! Възнамеряваме да им оставим медицините. Но трябва да снемат в пещерата оръжията си. Имат право да идват поотделно, един след друг. Гладните ще бъдат нахранени, жадните напоени и ранените превързани. Ако Пида ни даде честната си дума, че всички тези воини ще се държат признателно и миролюбиво, възможно е да бъдем снизходителни дори към техните вождове!

— Давам ти дума. Но при това положение трябва да се върна още веднъж в пещерата, за да инструктирам хората си как да се държат!

— Тогава върви и се връщай бързо!

Той понечи да тръгне, но се сети нещо, и каза с по-топъл тон:

— Тангуа, моят баща, чул, че ти дори и сега се отнасяш към мен като към свой приятел. Поръча да ти изкажа благодарност. Той ме обича. Брал е голям страх за мен!

Той се отдалечи. До този момент Херцле беше при приятелките си, които поддържаха готовност със своите отряди да посрещнат с храна, напитки и превързочни материали освободените от пещерата. Сега дойде да ме пита кога ще се появи първият спасен.

— Той беше вече тук! — отговорих. — По-точно Пида.

Отиде пак до пещерата, но веднага ще се върне. А после ще дойдат всички, един след друг.

— Но в такъв случай е крайно време! Трябва да побързам! Трябва да отида при инженера! Спасените идват, значи нашият Винету може да се появи!

Тя бързо се отдалечи. До момента бяха горели само няколко малки осветителни тела, така че за осветяване на целия, голям, гъмжащ от хора плац не можеше и дума да става. Пида се върна и точно когато застана отново при мен, инженерът включи своя апарат и тутакси на грандиозната, сриваща се водна повърхност се появи нашият устремен към небето Винету, със своите развети коси и връщащите се към земята вождови пера. Движещата се надолу вода създаваше впечатление, сякаш фигурата в действителност се движи нагоре, което предизвика въздействие, неподлежащо на описание.

— Това е Винету! Моят Винету! Нашият Винету! — провикна се Тателах Сатах над замрялото в този миг, едва дишащо човешко множество.

И тогава се чу звучният, надалеч ехтящ глас на Вакон:

— Да, това е Винету! Това е неговата душа!

И сега всеобщата изненада, смайване, възхита се изля в хиляди гръмки, екзалтирани викове, докато се зачу могъщият гръден тон на исполина Инчуинта:

— Тателах Сатах! Нашият Тателах Сатах!

Това се отнасяше до една глава, която хората съгледаха от дясната страна на Винету.

— Тателах Сатах! Нашият Тателах Сатах! — заликува множеството.

— Другата глава е Маримех, царицата от сагата, приятелката на нашите деди!

Младия орел беше, който го извика.

— Маримех! Царицата! Приятелката! — тръгна от уста на уста.

Като някакво вълшебство за очите и сърцето, ето как изглеждаше за нас Воаловия водопад! Никой не мислеше в този миг за потъналата вчера статуя. Никой не обръщаше внимание на зиналата бездна, в която бяха изчезнали плановете и надеждите на нашите противници. Всички очи и всички умове и мисли бяха приковани сега в изглеждащите като живи фотоси, и никой сякаш не можеше да отвърне от тях поглед. И тогава на изхода на подземния ходник се появиха първите спасени. Те спряха като омагьосани пред сияйната гледка, предлагаща им се сега след толкова дългата, дълбока тъма. Но напред, напред! Трябваше да продължават и продължават! Защото след тях идваха други, които също така спираха в прехлас и също така трябваше да продължат. Нашите винетуси бяха образували своего рода шпалир, по който всички избегнали смъртта биваха отвеждани до предвидените за тях райони на долината, където намираха временен подслон и прехрана. Това продължи с часове. Беше започнало около полунощ и приключи едва към утрото, когато денят започна да светлее.