Читать «Наследниците на Винету» онлайн - страница 10

Въпреки всичко те още далеч не са това, за което ги смятаме. Аз все още не познавам бял, който да е бил посветен от някой медицинман в неговите възгледи и тайни или поне да е схванал символиката на съответните ритуали до такава степен, та да има правото да твърди, че може да говори или дори да пише за тях. Един истински медицинман, заемащ сериозно службата и сана си, никога не се унизява да се излага на показ. Така наречените шамани на мяркащите се от време на време тук при нас прерийни индианци са всичко друго, но не истински медицинманери. Един такъв ще вземе участие в техните кълчения, подскачания и разните им там магарии също толкова малко участие, колкото, да речем, на един сериозен богослов или учен у нас ще хрумне на някой събор или състезание на стрелци да танцува публично за пари шуплатлер или да се премята.

Моля моите читатели хем да не сметнат тези изложения за скучни, че пък и за излишни. Трябва да кажа всичко това, за да бъдем отсега нататък справедливи и най-сетне преустановим веднъж завинаги с досегашните грешки, допускани по отношение психологията на червената раса. За да опознаем в лицето на Тателах Сатах един от онези стари, високопоставени медицинманери от миналото, стоящи като колони в картината на един отиващ си ден, аз като съвестен и верен на истината рисувач съм длъжен да подготвя изследователския поглед за съзерцанието на тази картина.

Тайнственият мъж, за когото говоря с толкова дълбоко уважение, не ми беше приятел, о, не! Но не ми беше и враг! Той изобщо на никого не беше враг. Неговите мисли и чувства бяха абсолютно праведни и абсолютно хуманни, постъпките му — също. Но в отношението му към мен нещата стояха по-зле и депримиращо, отколкото ако ми беше враг. Другояче казано, за него аз все едно не съществувах. Той ме игнорираше напълно. Защо? Защото от деня, в който бяха убити бащата и сестрата на моя Винету, той гледаше на мен като на техния същински убиец. По нейно собствено желание и желанието на цялото племе тя беше определена за моя жена, но аз я бях отблъснал. Казваше се Ншочи и носеше името си с право. Ншочи означава «Красива зора» и когато тя умря, с нея от живота на апачите си отиде една светла, красива надежда и най-вече една изпълнена с любов, голяма надежда на стария шаман Тателах Сатах. Тя беше за него най-красивата и най-добрата дъщеря от всички племена на апачите и той твърдеше, че тя навремето нямало да бъде застреляна, ако аз не съм се държал отблъскващо, а с разбиране. Аз наистина го признавам, но не изпитвам ни най-малко чувство на самоупрекване, сякаш милата, пожертвователна приятелка и до днес е още жива. Тя искаше да отиде на Изтока, за да получи едно по-високо образование, ала бе застреляна по път заедно с баща си Инчучуна с цел грабеж. На брат й Винету никога не хрумна да ми отправи макар и сянка укор за това, че пътуването е било предприето заради мен. Тателах Сатах обаче ме бе зачеркнал от живота си и от всички свои сметки, и то, както изглеждаше, веднъж завеки. Той живееше от памтивека в най-голяма уединеност високо горе в планините. Само вождове имаха право да се приближават до него, но и те колкото може по-рядко. Трябваше да се касае за работа от изключителна важност, за да получи някой разрешение да се качи при него. Единствено Винету, неговият изключителен любимец, можеше да отива при него, когато си поиска. Всяко негово желание се изпълняваше, доколкото изобщо бе изпълнимо, с изключение на едно, което той често напразно бе изказвал — да може някой път и мен да заведе.