Читать «Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)» онлайн - страница 7

„Защо ви е, мосю?“ — попита тя.

„Защото е необходимо, мадмоазел.“

Тя, изглежда, се съмняваше, беше и неспокойна.

„От него нищо няма да узнаете. Той е човек, който като че ли не принадлежи към този свят. Едва ли забелязва това, което става около него.“

„Възможно е, мадмоазел. Въпреки всичко той е бил стар приятел на мосю Дерулар. Може да има неща, които да науча от него… неща от миналото… стари вражди… стари любовни истории.“ Госпожицата поруменя и прехапа устната си.

„Както искате — каза тя, — но… но сега съм сигурна, че се излъгах. Беше добре от ваша страна, че се съгласихте да ми помогнете, но аз бях разстроена… бях съвсем объркана по това време. Сега виждам, че няма никаква загадка за разрешение. Оставете този случай, моля ви, мосю.“ Изгледах я строго.

„Мадмоазел — рекох аз, — понякога е трудно за едно куче да намери следата, но след като я намери, нищо не може да го накара да я изостави! Ако, разбира се, кучето е добро! А аз, мадмоазел, аз, Еркюл Поаро, съм много добро куче.“ Без да каже дума, тя се обърна и излезе. След няколко минути се върна с адреса, написан на лист хартия. Напуснах къщата. Франсоа ме чакаше отвън. Той ме погледна тревожно.

„Нещо ново, мосю?“

„Още не, приятелю.“

„О, клетият мосю Дерулар! — възкликна той. — И аз мисля като него. Не уважавам свещениците. Но не бих казал това в къщата. Жените до една са набожни… може би не толкова лошо качество. Madame est tres pieuse — et mademoiselle Virginie aussi¹¹.“ Мадмоазел Виржини? Беше ли и тя „tres pieuse“? Като се замислих за набразденото й от сълзи, разчувствано лице от първия ден на нашата среща, аз не бях много убеден в това.

След като получих адреса на мосю дьо Сен Алар, аз не се бавих нито минута. Пристигнах в околностите на имението му в Ардените, но едва след няколко дни можах да намеря претекст, за да получа достъп до дома му. Накрая успях — как мислите? Като водопроводчик, mon ami! Беше работа за една минута — да отстраня газов теч в спалнята на мосю дьо Сен Алар. Отидох да си взема инструментите и пресметнах, че трябва да се върна с тях по време, когато съм сигурен, че всичко ще бъде най-благоприятно за мен. Не ми беше много ясно какво щях да търся. Не вярвах, че има шанс да намеря единственото нещо, което търсех. Той едва ли е поел риска да го запази. Въпреки това, когато открих заключения малък шкаф над умивалника, не можах да устоя на изкушението да видя какво има вътре. Ключалката се оказа твърде лесна. Скоро вратичката бе отворена. Шкафът беше пълен със стари шишета. Разгледах ги едно по едно с трепереща ръка. И изведнъж нададох вик. Представете си, приятелю, аз държах в ръката си малко шишенце с етикет от английската аптека. На етикета пишеше: „Таблетки тринитрин. Да се взема по една при нужда. За мистър Джон Уилсън.“ Потиснах възторга си, затворих шкафа, но преди това пъхнах шишенцето в джоба си и продължих да поправям газовия теч! Човек трябва да бъде методичен. После напуснах имението и взех влака за родината си колкото може по-бързо. Пристигнах в Брюксел късно през нощта. На сутринта седнах да пиша доклад до префекта, когато ми донесоха бележка. Тя беше от възрастната мадам Дерулар, която ме викаше в дома си на авеню „Луиз“ незабавно. Франсоа ми отвори вратата.