Читать «Доводите на разума» онлайн - страница 117

Той не продължи да развива мисълта си, тъй като внезапно се сети, че приятелят му се е възстановил, благодарение именно на тази нова любов, а може би си спомни и нещо друго. Въпреки вълнението в гласа му, многогласната шумотевица в стаята, непрекъснатото затръшване на вратата и неспирната глъчка на движещите се около тях хора, Ан успя да долови всяка дума. Тя беше смаяна, трогната, смутена, дишането й се учести и в душата й се бореха хиляди чувства. Беше й невъзможно да говори на такава тема, но знаеше, че трябва да каже нещо и без да бе имала намерение да променя коренно темата, направи сериозно отклонение, като каза:

— Вие останахте доста време в Лайм, нали?

— Около две седмици. Не можех да си тръгна, без да съм сигурен, че Луиза е по-добре. Усещах прекалено силно вината си и не можех да бъда спокоен. Всичко стана заради мен, само заради мен. Тя нямаше да упорства толкова, ако не се бях оказал слаб. Местността около Лайм е много живописна, правех дълги разходки и колкото повече я разглеждах, толкова повече се изпълвах с възхита от красотата й.

— Много бих искала пак да отида в Лайм — каза Ан.

— Така ли? Никога не бих допуснал, че Лайм може да събуди подобно желание у вас. Ужасът и мъката, които преживяхте там, безсилието на разума и съсипването на толкова нерви! Мислех, че последните ви спомени за това място ще оставят у вас единствено чувство на огромна горчивина.

— Последните няколко часа бяха наистина мъчителни — отговори Ан — но споменът се превърна в удоволствие, след като болката утихна. Човек не престава да харесва едно място само защото е страдал там, освен ако е преживял само страдания и нищо друго, а с Лайм съвсем не е така. Бяхме уплашени и разстроени само през последните два часа, но преди това прекарахме чудесно. Имаше толкова нови и красиви неща! Рядко ми се е удавало да пътувам и всяко ново място за мен е интересно, а градът наистина е много красив, с две думи — „да поруменееш леко при спомена за него“, „макар че споменът е толкова приятен.“

Ан замълча. Точно в този миг вратата се отвори и се появиха онези, които бяха очаквали. „Лейди Далримпъл, лейди Далримпъл!“ — из стаята се понесе възторжен шепот, а сър Уолтър с двете придружаващи го дами излезе напред да я поздрави, с вид на човек, изгарящ от нетърпение, което можеше да се сравни по сила единствено с желанието да демонстрира своята изтънченост. Придружени от мистър Елиът и полковник Уолис, които случайно бяха пристигнали едновременно с тях, в стаята тържествено влязоха лейди Далримпъл и мис Картре. Тълпата се приближи около тях и Ан се оказа неизбежно въвлечена в групата непосредствено до дамите. Капитан Уентуърт остана някъде назад. Трябваше да прекъснат своя интересен, може би дори прекалено интересен разговор, но огорчението от това прекъсване далеч не можеше да се сравни с радостта от срещата. През последните десет минути бе научила за чувствата му към Луиза много повече, отколкото се бе надявала, затова се отдаде на спешните за момента светски задължения и на очакванията на хората около себе си. Макар че чувствата й бяха страшно объркани, с присъщата си деликатност Ан прояви изключителна любезност. Беше научила нещо, което я караше да се държи към всички мило и със съчувствие, сякаш бе много по-щастлива от тях.