Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 15

— Искам семейството ми да е край мен. Мир и доброжелателство. Аз съм стар човек. Тръгваш ли си, скъпа?

Алфред се беше отправил към изхода. Лидия се поколеба за момент. Саймън кимна след отдалечаващия се мъж.

— Явно това го разстрои. Той и Хари не се погаждаха. Хари му се подиграваше, наричаше го „мистър Бавно, но Сигурно“.

Устните на Лидия се разтвориха и отговорът беше на върха на езика й, но като видя очаквателната физиономия на стареца, се овладя. Самообладанието й явно го разочарова и този факт й помогна да проговори:

— Заекът и костенурката, нали? Е, костенурката все пак печели състезанието.

— Невинаги — възрази Саймън. — Невинаги, скъпа Лидия.

Тя добави, все още усмихвайки се:

— Извинете ме, но трябва да отида при Алфред. Внезапните събития винаги го разстройват.

Саймън се засмя:

— Да, Алфред не обича промените. Винаги е бил трезвомислещ.

— Но винаги ви е обичал.

— Това ти изглежда странно, нали?

— Понякога — да.

Тя излезе от стаята. Саймън се загледа след нея.

Той отново се усмихна и потри длани. „Страхотно, чудесно — каза си, — тази Коледа ще се забавлявам чудесно.“

Изправи се с мъка, като се подпираше на бастуна си, и затътри крака през стаята.

Отиде до големия сейф, поставен в ъгъла, и набра комбинацията. Вратата се отвори и той затършува вътре с треперещи пръсти.

Извади чантичка от щавена кожа и като я отвори, през пръстите му се посипаха нешлифовани диаманти.

— Ах, хубавиците ми, още сте ми приятелки, още сте непроменени. Ах, какви времена бяха, какви времена… Вас няма да ви режат и полират, приятелчета мои, няма да висите по вратовете на разни жени, да седите по пръстите им или по ушите им. Вие сте си мои. Моите стари приятелчета! Ние си знаем по нещо един за друг, нали? Може да казват, че съм стар и болен, но още не ми е дошло времето. Старото куче още хапе. И има още да се забавляваме. Да, още ще се забавляваме…

Втора част

23 декември

I

Тресилиън отиде да отвори вратата. Позвъняването беше рязко и настоятелно и преди той да успее да прекоси антрето, на вратата се позвъни отново. Тресилиън се зачерви от гняв. Колко невъзпитано и безпардонно беше да се звъни така на вратата на един джентълмен! Ако беше някоя нова група от тези, дето пееха коледни песни, щеше да им даде да се разберат.

През заскреженото стъкло на вратата се виждаше силуетът на едър мъж с широка шапка. Както си и мислеше — някакъв зле облечен странник, а десенът на костюма му беше толкова крещящ, просто ужасен! Някакъв нахален просяк!

— Да ме вземат мътните, ако това не е Тресилиън — каза странникът. — Как си, Тресилиън?

Прислужникът се вторачи, пое дълбоко дъх и отново се взря в човека пред себе си. Тази широка арогантна челюст, гърбавия нос, насмешливия поглед. Да, беше ги виждал като че ли преди три години. Е, не чак толкова ярко изразени, но…

Той зяпна и извика:

— Господин Хари!

Хари Лий се засмя.

— Май че те стреснах здраво. Че защо? Нали ме очаквате?

— Да, сър. Разбира се, сър.

— Защо тогава се преструваш на изненадан? — Хари отстъпи назад и погледна към къщата — солидна сграда от червени тухли, построена без особено въображение.