Читать «Отрова» онлайн - страница 5

Когато пое към Чайкино, здрачът се бе сгъстил и душеклетките вече бяха окачени по дърветата. Кошничката й беше пълна с малки гъбки — навярно това щеше да ядоса не на шега Лайкучка, която изрично й бе казала да събере само най-големите, ала Отрова предпочиташе по-дребните, защото бяха далеч по-ароматни и вкусни. А и кой всъщност вършеше работата?

Девойката мина покрай две хлапета, които се катереха по горните клони на гъсто разположените дървета, за да закачат поредната душеклетка. Те не спираха да си бъбрят, докато нагласяха дървената сфера, в средата на която имаше запалена свещ. Самата свещ бе поставена в цветна стъкленица, която придаваше мек пурпурно-розов оттенък на сиянието й. Отрова погледна по-нагоре и зърна мускулестото туловище на една блатна змия, увита около дебел клон, ала за щастие влечугото не проявяваше никакъв интерес към вкусните хапки под себе си, които дори не подозираха за присъствието й. По това време на деня блатните змии обикновено нямаха апетит; но ако децата се бяха качили на дървото няколко часа по-рано, когато метаболизмът на влечугото бе активиран от оскъдната слънчева светлина, то щеше да навие жестоките си пръстени около тях и да направи костите им на желе, докато телцата им се парализират напълно. Отрова се зачуди колко ли пъти още децата щяха да се изплъзват от пълзящата гибел, преди да попаднат в смъртоносната й прегръдка.

Тя се заизкачва по платформите на Чайкино, които щяха да я отведат до колибката им. Въздухът бе хладен и изпълнен с бръмченето на насекомите и ленивото цамбуркане на по-едрите блатни обитатели. Големи водни кончета се стрелкаха напред-назад из сенчестите усои като екзотични махала, а по езерната повърхност пълзеше гъста бяла мъгла, скривайки я под булото си.

Поселището бе построено по такъв начин, че Отрова трябваше да мине покрай доста колиби, докато стигне до своята. На повечето платформи се издигаха по няколко къщурки — вратите им гледаха към центъра, а гърбовете им се обрамчваха от тесни дървени тераски. Мрачни кръгли прозорчета, разделени на четири от рамките, се взираха намръщено в езерото. Мъждукащото сияние, което струеше от тях, се сливаше със светлината на насмолените факли, забучени в стърчащите по краищата на всяка платформа пилони. От каменните коминчета, прорязващи тръстиковите покриви на хижите, се виеха тънки струйки дим и се губеха сред короните на дърветата.

Отрова тъкмо бе стъпила на последната платформа, която я делеше от колибката им, когато до слуха й достигнаха развълнувани детски гласове. Момичето не искаше да се среща с превъзбудените от предстоящото празненство хлапета — те не я харесваха и тя изпитваше същите чувства към тях, — ала за съжаление нямаше начин да се шмугне незабелязана. Трябваше да заобиколи платформата и да мине по мостчето, водещо до нейната хижа, ето защо въздъхна тежко и продължи стоически напред.

Девойката се досети за причината за глъчката, преди още да е заобиколила къщурката на съседите си. По едно от въжените мостчета, свързващи платформата, на която се намираше, с останалите, вървеше мъж, следван от шумна група деца. Той не им обръщаше никакво внимание и пристъпваше енергично, леко приведен под тежестта на множеството метални съдини, които висяха по гърба му и подрънкваха при всяка негова крачка. Бе облечен целият в кожи, носеше дебели рунтави ръкавици и голяма вехта шапка, а лицето му се увенчаваше от прошарени бакенбарди и дълги, провиснали мустаци. Ловец на духове.