Читать «Отмъщението на Калиостро» онлайн - страница 7

Поставих ръка на устните му, като се смеех.

— Но пък аз съм богата… Разбира се, не и(е можем да си позволяваме луди работи. Но защо сте толкова амбициозен?

— Амбициозен съм за вас, Елизабет, не за себе си. Нямам належащи нужди.

— Но и аз също, Жером. Задоволявам се с малко, например да бъда щастлива. Друго не искам — казах аз, смеейки се. — Ето, не е ли решено, че ще живеем тук съвсем просто, докато някоя добра фея не ни донесе съкровището, което ни се пада?…

— А аз не вярвам в съкровища — каза той.

— Как? Но нашето съществува, Жером… припомнете си какво ви разказвах!… Този стар приятел на родителите ни, далечният братовчед, когото не сме виждали от години и който не ни се е обадил, но който много ни обичаше… Колко пъти старата гувернантка Амели ми е казвала: „Госпожице Елизабет, вие ще бъдете много богата. Старият ви братовчед Жорж Дюгривал ще ви остави цялото си състояние. Както изглежда, и той е болен…“ Виждате ли, Жером?

Жером потръпна.

— Пари… Добре. Но аз бих искал работа. Това, което желая на вас, Елизабет — каза той, — то е съпруг, който би ви правил чест…

Той не каза нищо повече. Аз се смеех. Жером… Мили Жером, мисли ли се за бъдещето, когато тъй нежно се обичаме?…

Елизабет остави перото. Тайната й бе доверена. Тя се приготви, напудри се, оживи лицето си с малко червило, провери дали закопчалката на хубавата бисерна огърлица, която имаше от майка си и която винаги носеше, е здрава, и слезе, за да отиде в градината на чичо си Филип при трите дървени стъпала, където беше завързана лодката.

След излизането на Елизабет Жером не беше се отместил от дивана. Той невнимателно слушаше импровизациите на Ролан.

Като спря, тя му каза:

— Много съм доволна, Жером. А вие?

— Аз също — каза той.

— Нали? Елизабет е чудо. Ако вие познавахте добрината и благородството на бъдещата си жена!… Но ще видите, Жером.

Тя се обърна към пианото и започна някакъв тържествен марш, като че израз на свръхчовешко щастие. Ала пак внезапно спря.

— Някой извика!… Чухте ли, Жером?

Ослушаха се. Отвън денят навяваше мълчание — откъм спокойната ливада и мълчаливото езерце. Сигурно Ролан се бе излъгала. И тя отново продължи със силни удари акордите на победа и радост. И изведнъж стана.

Някой пак извика — сигурна беше.

— Елизабет!… — промълви тя, като се спусна към прозореца. Изрече със задъхан глас: „Помощ!“

Жером вече бе при нея. Като се наведе, той видя ниско на склона, близо до дървените стъпала, един човек, който, изглежда, държеше Елизабет за шията. Тя бе просната с крака във водата. Сега и Жером извика от ужас и поиска да скочи, за да настигне Ролан, вече тичаща по тревата.

Там долу човекът се бе обърнал към тях. Незабавно пусна жертвата си, прибра нещо и избяга през оградата на „Оранжерията“.

Тогава на Жером му дойде друга мисъл. Влезе в съседната стая и откачи карабината, с която сестрите се упражняваха да стрелят. Знаеше, че тя е пълна, и спря на терасата, откъдето се виждаха градините.

Човекът бягаше. Беше пред къщата и явно искаше да стигне зеленчуковата градина на „Оранжерията“, която имаше изход към околовръстния път.