Читать «Отмъщението на Калиостро» онлайн - страница 61

Към осем часа в къщата се вдигна тревога. Слязоха двама господа и отидоха за лекаря, който, щом дойде, размени няколко думи и се качи горе.

Двамата, облечени доста бедно, поразговаряха с портиера, после, чакайки, седнаха на столове във вестибюла, съвсем близо до открехнатата врата на салона, където отново зашушнаха помежду си. Раул дочу няколко думи. Бяха братовчеди на Жорж Дюгривал и ставаше дума за здравето на болния, за развръзката, която не можеше да се забави повече от една-две седмици. Веднага споменаха за запечатването на работния му кабинет в двора, тъй като се знаеше, че „кутията със скъпоценностите е затворена в касата и в нея има много ценни диаманти“.

Лекарят слезе. Докато двамата си вземаха шапките от съседната стая, за да го придружат, Раул излезе от салона като близък на дома, подаде ръка на лекаря, комуто портиерът бе отворил вратата, и излезе спокойно.

В десет часа вечерта напусна вилата в Кан. Изненадан по пътя от силна буря, придружена от пороен дъжд, той преспа в Гизиво и доста късно сутринта премина моста Пек в низината под възвишението Сен Жермен. Шофьорът му беше там на пост.

— Е, нещо ново? — попита Раул. Другият бързо седна до него.

— Да, господарю, боях се, че ще се върнете по друг път.

— Разказвай.

— Инспектор Русо прави обиск тая сутрин.

— У дома? В „Клер Ложи“? Какво мислиш, че може да ми направи?

— Не у вас, в павилиона.

— У Фелисиен? Той там ли беше?

— Да, завърна се снощи. В негово присъствие претършуваха.

— Какво откриха?

— Не зная.

— Отведоха ли го?

— Не. Но вилата е обградена. Фелисиен не може да излиза. И персоналът трябва да иска разрешение от агентите. Аз предвидих това и предварително излязох.

— За мен не питаха ли?

— Как не.

— Заповед за арест?

— Не знам… Във всеки случай Русо има в префектурата някакви книжа, които се отнасят до вас. И дебнат завръщането ви.

— Дявол да го вземе, много добре си направил, като си решил да ме пресрещнеш. Няма защо да влизам в капана.

После изговори през зъби:

— Какво ли искат? Да ме арестуват? Не… Не… Не ще посмеят. Въпреки това може да обискират… И после?

След момент нареди:

— Върни се. Аз не мърдам от къщата в Ранела, но утре сутринта… След обяд ще ти телефонирам.

— А Русо? Хората му?…

— Ако до тоя момент не са си отишли, това ще значи, че всичко е изгубено. Тогава се оправяйте. А, още една дума… Фаустин?…

— Говореха за нея… Трябвало да минат в клиниката… наскоро, мисля…

— Оо!… Става сериозно… Бягай!…

Шофьорът си отиде. Раул заобиколи полуострова през Кроаси на Сена, за да избегне минаването по шосе „Насионал“, и се изкачи до Шату.

От пощата телефонира в клиниката:

— Госпожица Фаустин, моля!

— Кой я търси? Каза си името:

— Господин д’Аверни.

Извикаха я.

— Вие ли сте, Фаустин? Аз съм, д’Аверни… Ето… Заплашена сте… Вярвайте ми. Трябва да се скриете. Платете си хотела и ме настигнете извън Шату, по пътя за Кроаси. Не бързайте. Имате време.