Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 71

Той използва всичките си умения да я изведе отвъд първоначалните тръпки на първичното удоволствие в кадифения свят на истинската любов. Тя бе невинна, непокварена и това още повече го завладя. Кал проникна в нея и Либи затвори света около него. Получи се сливане на тела, сърца и време.

Облаци. Тъмни, сребърни облаци. Либи се носеше на един от тях. Искаше й се да остане върху него завинаги. Ръцете й се плъзнаха от него, изтръпнали, и намериха спокойствие върху гладките чаршафи. Нямаше сили да ги вдигне отново и да го прегърне. Нямаше сили и да заговори. Искаше да му каже да не помръдва. Да остане така завинаги. Със затворени очи и усещайки тялото му така идеално слято с нейното, тя долавяше всеки удар на сърце го му.

Коприна. Кожата й бе като топла, нежна коприна. Той знаеше, че никога няма да й се насити. Заровил лице в косите й, леко започна да се спуска на земята. Как можеше да й обясни, че никой не го бе карал да се чувства така преди? Как да й кажеше, че в този миг се бе почувствал повече у дома си, отколкото през всичките тези години в собствения си свят или в небето, което толкова обичаше? Как да приемеше, че бе открил жената на живота си на място и във време, където бе абсолютният странник?

Нямаше да мисли за това. Кал се обърна и я целуна по врата. Докогато беше възможно, щеше да живее от миг за миг.

— Господи, колко си хубава. — Той се подпря на лакът, за да може да я погледне в очите, за да може да се наслади на красотата й в бледата лунна светлина. Лицето й сега бе поруменяло, носеше ясните следи от любовта. Погледът й беше все още замъглен от отшумяващата страст. — Невероятно красива. Кожата ти е все още топла. — Започна да я целува така внимателно, сякаш бе някакво вълшебство, на което не можеше да устои и трябваше да се наслаждава бавно.

— Мисля, че никога вече няма да почувствам студ. — Сега усети само чисто желание. — Кейлъб… — Дъхът й спря. — Караш ме да се чувствам…

— Как? — Той облиза пресъхналите й устни. — Кажи ми. Как те карам да се чувстваш?

— Вълшебно. — Пръстите й се свиха в чаршафите. — Безпомощна. Силна. — Либи се улови за здравите му рамене, разлюляна от нов порив на страст. — Не знам.

— Желая те отново, Либи. — Кал притисна устни в нейните и страстно я зацелува. И двамата останаха без дъх. — И отново, и отново. И всеки път, когато го правя, ще бъде различно.

У него се зароди нова сила. Сила, които можеше да я изплаши, ако в същия момент и у нея не се надигаше нов порив. Очите й останаха отворени и вперени в неговите, докато не вдигна ръце и не се изправи, за да се слее отново с него.

Преплели тела един в друг, те лежаха по-късно през нощта и слушаха шепота на вятъра в клоните на дърветата отвън. Той беше прав, мислеше си ти. Всеки път бе различно. Възбуждащо различно, но си оставаше еднакво красиво. Либи можеше да изживее живота си докрай само в спомени от тази единствена нощ.