Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 74

Гед беше приел образа на ястреб в момент на ожесточен гняв и отчаяние и по време на полета си мислеше само за едно: да изпревари и камъка, и сянката, да избяга от студените, коварни земи, да си отиде у дома. Необузданият му гняв беше също като ястребовия и сега бушуваше в гърдите му, а желанието му да лети беше станало желание и на самия ястреб. Тъй полетя той над Енлад, където се спусна на земята да пийне вода от едно усамотено горско вирче и отново се издигна, гонен от страха си от сянката, която бе по следите му. После прекоси безкрайната морска шир, наречена Енладови челюсти, отправи се на югоизток между едва забележимите Оранейски хълмове отдясно и още по-смътните Андрадски хълмове отляво и измина дълъг път, докато най-после от морските вълни пред него постепенно се издигна една неподвижна вълна — белият връх на Гонт. И денем, и нощем по време на безкрайния преход той бе летял с ястребови криле и гледал с ястребови очи. Забравил собствените си мисли, накрая той знаеше само онова, което знае един ястреб — глада, посоката на вятъра и на полета си.

Крилете му го доведоха в най-подходящото убежище. Малко бяха хората на Роук, които можеха да го превърнат обратно в човек, а на Гонт имаше само един, способен да направи това.

Гед се събуди подивял и онемял. Оджиън безмълвно му даде месо и вода и го заведе до огъня. Той седна там, изгърбен и мрачен като голям, отпаднал и навъсен ястреб. През нощта се унесе в сън. На третата сутрин стана, приближи се към огнището, където седеше жрецът, вперил поглед в пламъците, и каза:

— Учителю…

— Добре дошъл, момко — отвърна Оджиън.

— Върнах се при тебе такъв, какъвто заминах — глупак — каза младежът с прегракнал и надебелял глас. Жрецът се усмихна, направи знак на Гед да седне до огнището срещу него и започна да прави чай.

Валеше сняг. Тази зима тук, на по-ниските склонове на Гонт, това бе първият сняг. Капаците на прозорците бяха плътно затворени, ала те чуваха как снегът се сипе леко върху покрива и как всичко около къщата утихва и потъва в дълбоката снежна тишина. Дълго време седяха те до огнището и Гед разправяше на стария си учител за годините, последвали отпътуването му от Гонт на борда на кораба, наречен „Сянка“. Оджиън не задаваше въпроси и когато Гед свърши, той дълго мълча, погълнат от дълбоки размишления. После стана, извади на масата хляб, сирене и вино и те ядоха заедно. Когато свършиха и разтребиха, Оджиън проговори:

— Жестоки са белезите ти, момко!

— Не ми достигат силите пред това нещо — отвърна Гед.

Оджиън поклати глава и известно време не каза нищо повече. Най-сетне отново рече:

— Чудно! Достатъчно сили си имал да надвиеш един заклинател в собствените му владения, там в Оскил. Достатъчно сили си имал да издържиш на съблазните на една Древна земна сила и да отблъснеш нападението на слугите й. А на Пендор си имал достатъчно сили да се изправиш срещу един дракон.