Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 53

Трудно беше да отвърне поглед от зелените натрапчиви очи.

— Много млад магьосник си — каза драконът. — Не знаех, че хората добиват силата си толкова млади.

И двамата говореха на Древната реч, тъй като това е все още езикът на драконите. Когато си служат с Древната реч, хората са задължени да казват истината, но това не важи за драконите. Тъй като това е собственият им език, на него те могат да лъжат, да изопачават истинските думи с измамна цел, да впримчват непредпазливия слушател в лабиринт от огледални слова, всяко едно от които отразява истината, без да води за никъде. Гед бе предупреждаван за това и слушаше драконовите приказки с недоверчиво ухо, нащрек. Ала те изглеждаха прости и ясни.

— Да молиш помощта ми ли си дошъл тук, магьосниче?

— Не, драконе.

— Все пак бих могъл да ти помогна. Скоро ще имаш нужда от помощ срещу онова, което те преследва в мрака.

Гед онемя.

— Какво те преследва? Кажи ми името му.

— Ако можех… — Гед се сепна.

От драконовите ноздри — две кръгли дупки, се изви жълт пушек.

— Да можеше да му кажеш името, сигурно щеше да го надвиеш, магьосниче. Навярно аз ще мога да ти го кажа, когато го съзра наблизо. А то ще дойде насам, ако почакаш около острова ми. Ще дойде, където и да отидеш. Ако не искаш да те доближи, трябва да бягаш, да бягаш, все да бягаш от него. А то ще продължава да те преследва. Не би ли желал да узнаеш името му?

Гед отново се смълча. Не можеше да отгатне нито откъде знае драконът за сянката, която той бе пуснал на свобода, нито как би могъл да узнае името й. Върховният жрец беше казал, че сянката няма име. Все пак драконите си имат собствена мъдрост и са по-древна раса от хората. Малко са хората, които могат да отгатнат какво знае един дракон и откъде го знае и това са само повелителите на драконите. За Гед едно беше сигурно: че дори драконът да казваше истината, дори наистина да можеше да му открие природата и името на сянката и да му даде власт над нея, той щеше да го направи изцяло с користна цел.

— Много рядко — каза накрая младежът — драконите пожелават да правят услуги на хората.

— Но пък обикновено — отвърна драконът — котките си играят с мишките, преди да ги убият.

— Но аз не съм дошъл тук да си играя или пък да бъда играчка. Дойдох да се спазаря с теб.

Остър като сабя и петорно по-дълъг, върхът на драконовата опашка се изви като скорпион над бронирания му гръб. Той каза сухо:

— Аз не се пазаря. Взимам. Можеш ли да ми предложиш нещо, което да не мога да взема от тебе, когато си поискам?

— Безопасност. Твоята безопасност. Закълни се, че никога не ще полетиш на изток от Пендор и аз ще се закълна да те оставя невредим.

От гърлото на дракона излезе дращещ шум, подобен на далечна каменна лавина в планината. Около тривърхия му език заигра огън. Той се надигна по-високо и застрашително над развалините:

— Предлагаш ми безопасност! Заплашваш ме! С какво?

— С името ти, Йевод!

Гласът на Гед потрепера, ала той изрече това име ясно и високо. При звука му Старият дракон замлъкна, онемя. Измина цяла минута, след това още една и тогава Гед, застанал в люлеещата се лодчица, се усмихна. Той заложи тази постъпка и целия си живот на една догадка, родена от древните истории за драконите, които беше научил в Роук. Бе решил, че драконът на Пендор е същият, който плячкосвал земите на запад от Оскил по времето на Елфаран и Моред и бил изгонен от Оскил от един магьосник Елт, силен в познанията си върху имената. Сега предположението му се оказваше вярно.