Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 41

— А зад мен… какво виждаш зад мен? — попита Гед и се изправи така, че вълшебната светлина над главите им очерта сянката му върху стената и пода. Изведнъж той извърна глава и каза със заекване: — Но кажи ми къде ще отидеш, какво ще правиш?

— Ще си отида у дома да видя братята си и сестра си, за която съм ти говорил. Оставих я малко момиченце, а скоро ще бъде кръстена. Странно, нали? Ще стана магьосник нейде из островчетата. О, още дълго бих стоял и говорил с теб, ала не мога. Корабът ми отплава довечера, а отливът вече е започнал. Ястребе, ако някога пътят ти мине на изток, ела при мен. И ако някога имаш нужда от мен, извикай ме по име: „Естариол“!

При тези думи Гед вдигна белязаното си лице и погледна приятеля си в очите.

— Естариол, моето име е Гед.

После те се сбогуваха тихо. Веч се обърна, тръгна по каменния коридор и напусна Роук.

За миг Гед остана неподвижен като човек, който е научил съдбовна вест и трябва да обогати духа си, за да я възприеме. Много скъп бе полученият от Веч дар — истинското му име.

Никой освен кръстникът не знае истинското име на човека. Ако решиш, можеш да го кажеш на брат си, на жена си или на приятеля си, ала и те никога няма да го споменат пред чужди хора. Ще те наричат като всички останали с второто ти име — Ястреб, Веч или пък Оджиън, което значи шишарка. Щом простите хора крият имената си от всички освен от онези, към които хранят безгранична любов и доверие, то какво остава за магьосниците, които са по-опасни и по-уязвими. Знаеш ли нечие истинско име, ти разполагаш с живота на този човек. Тъй че Гед, сам загубил вяра в себе си, получи от Веч онзи дар, който само приятел може да даде — доказателството за неизменно и непоклатимо доверие.

Той седна на сламеника и вълшебното светещо кълбо изгасна, издавайки мирис на блатен газ. Погали отака, който се изтегна успокоен и заспа на коляното му, сякаш никога не бе спал другаде. В Големия дом цареше тишина. Гед се сети, че беше навечерието на пълнолетието му, денят, в който Оджиън го бе кръстил. Оттогава бяха изминали четири години. Той си спомни студения планински извор, през който беше преминал гол и безименен. Замисли се за другите бистри вирове в река Ар, където беше плувал, за Десетте елши под високите, гористи планински склонове, за утринните сенки по прашната селска улица, за огнените пламъци, подскачащи в зимния следобед под въздушната струя на духалото в ковачницата, за тъмната и уханна колиба на магьосницата, където въздухът беше изпълнен с дим и заклинания. Отдавна не беше мислил за тези неща. Сега, през нощта на неговата седемнадесетгодишнина, те се възвръщаха в паметта му. Всичките години и места от краткия му, разбит живот се подреждаха в една картина пред погледа му. Най-сетне, след всичките тези продължителни, горчиви и загубени години, той отново знаеше кой е и къде се намира. Ала не виждаше и се страхуваше да погледне към пътя си в бъдещето.

На другата сутрин Гед тръгна през острова с отака на рамо, както преди. Този път стигна до Самотната кула за три, а не за два дни, и беше съвсем изтощен, когато я съзря над фучащите и съскащи вълни около северния нос. Вътре тя беше такава, каквато си я спомняше — мрачна и студена, а Куремкармерук седеше нависоко и пишеше списъци от имена. Учителят вдигна поглед към него, без да го поздрави.