Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 28

Коя е причината? Морето се казва «иниън», добре. Но това, което ние наричаме Вътрешно море, също си има име на Древната реч. Тъй като нищо не може да има две истински имена, «иниън» може да означава само «цялото море без Вътрешно море». Но всъщност то не означава дори това, тъй като има безброй морета, заливи и протоци с отделни имена. Така че ако някой жрец-повелител на моретата има безумието да се опита да направи заклинание за буря или безветрие върху целия океан, то трябва да съдържа не само думата «иниън», а името на всяка частица от моретата на архипелага, всички Външни разливи и водата отвъд тях, където няма имена. Следователно именно онова, което ни дава магическа власт, определя границите на тази власт. Един жрец може да заповядва само на онова, което е близо до него, което може да се назове точно и изцяло. И правилно. Ако не беше така, злонамереностата на силните и безразсъдството на мъдрите отдавна да бяха се опитали да променят онова, що не може да бъде променено, и по този начин да бяха нарушили Равновесието. Неуравновесеното море щеше да залее островите, на които животът и без това е изложен на опасност, и всички имена и гласове щяха да се изгубят в древното мълчание.“

Дълго премисляше Гед тези думи, докато прозря значението им и въпреки това величието на начинанието не можа да направи труда през тази дълга година в кулата по-лек. Накрая Куремкармерук му каза:

— Това е добро начало за тебе.

И нищо повече. Магьосниците казват истината, а истината беше, че цялото изкуство на имената, което неуморният Гед се бе трудил да изучи през годината, беше само едно начало на онова, което трябваше да продължава да изучава през целия си живот. Освободиха го от Самотната кула по-рано от онези, с които беше дошъл, защото се бе изучил по-бързо, но това си остана единствената похвала, която получи.

И той тръгна през ранната зима сам по незаселените и пусти пътища на юг през островите.Нощта се спусна и заваля дъжд. Гед не каза никакво заклинание, за да се предпази от дъжда, защото времето на Роук беше в ръцете на Повелителя на ветровете и не биваше да се намесва. Подслони се под едно дърво, загърна се с наметалото си и легна. Изведнъж се замисли за стария си учител Оджиън, който може би все още бродеше из планините на Гонт и спеше на открито, където оголените клони му служеха за покрив, а поройният дъжд — за стени. Това го накара да се усмихне, защото мисълта за Оджиън винаги беше утеха за него. Заспа спокоен в студения мрак, изпълнен с дъждовния шепот. Събуди се призори и вдигна глава — дъждът беше спрял. Видя, че в диплите на наметалото му се е подслонило някакво животинче. То вероятно беше пропълзяло там на топло, бе се сгушило и заспало. Гед го погледна с учудване, тъй като това беше едно рядко, чудновато животно — отак.