Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 22

— Дрехите ли правят жреца? — попита той навъсено.

— Не — отвърна по-възрастният младеж. — Макар да съм чувал, че обноските правят човека. Сега накъде?

— Накъдето пожелаеш. Не познавам този дом. Джаспар го поведе по коридорите на Големия дом, като му показваше откритите дворове и покритите зали:

Залата с книгите, където се пазеха томовете на познанието и ръкописите с руните, голямата Зала с камината, където в празнични дни се събираше цялата Школа, и горе, в кулите и под покривите — малките килии, където спяха ученици и учители. Килията на Гед се намираше в южната кула и прозорецът й гледаше надолу към островърхите покриви на Туил и към морето. Както и в останалите спални килии, там нямаше нищо друго освен сламения дюшек в ъгъла.

— Тук живеем много оскъдно — каза Джаспар. — Ала се надявам, че няма да имаш нищо против това.

— Свикнал съм. — След малко, като се опитваше да се покаже равен на този учтив и надменен младеж, той добави: — Ти едва ли си свикнал лесно на този живот в началото, когато си дошъл.

Джаспар го погледна и погледът му казваше безмълвно: „Ти пък какво ли би могъл да знаеш за това, на което съм свикнал или не съм свикнал аз, синът на Господаря на владението Иолг на Хавнър.“ Ала на глас изрече само:

— Ела насам!

Докато бяха горе, удари гонгът и те слязоха да обядват на Дългата маса в трапезарията заедно със стотина момчета и младежи. Всеки си прислужваше сам, шегуваше се с готвачите през тезгяха, напълваше чинията си от огромните купи с гореща храна, поставени върху первазите и сядаше на Дългата маса, където пожелаеше.

— Казват — обърна се Джаспар към Гед, — че колкото и души да седнат на тази маса, винаги остава място.

На нея несъмнено имаше място както за многото групички шумни момчета, които разговаряха и ядяха с апетит, така и за по-възрастните, с наметала, прихванати със сребърна закопчалка на врата и вглъбени лица, които сякаш трябваше да размишляват за много неща. Джаспар заведе Гед и седна при един едър младеж на име Веч, който гълташе охотно храната си, без да говори много. Говорът му издаваше, че произхожда от Източния разлив, а цветът на кожата му беше много тъмен, не червеникавокафяв, като на Гед и Джаспар и на повечето жители на архипелага, а чернокафяв. Самият той не бе красив и нямаше изтънчени обноски. След като привърши обеда, Веч измърмори нещо по адрес на храната, после се обърна към Гед и каза:

— Това поне не е илюзия, както повечето неща тук — лепи се по кокалите ти.

Гед не разбра думите му, но почувствува някаква симпатия към него и се зарадва, когато той остана с тях след яденето.

Тръгнаха заедно надолу към града, за да се научи Гед да се ориентира в него. Колкото и да бяха малко на брой и къси уличките на Туил, те се виеха и изкачваха по странен начин между островърхите къщи и човек лесно можеше да загуби пътя си. Странен град бе това, странни бяха и жителите му — рибари, работници и занаятчии, както всички останали, но тъй свикнали с непрестанното чародейство на острова на мъдреците, че самите те сякаш бяха половин магьосници. Говореха със загадки, както се бе уверил Гед, и окото им не мигваше, ако видеха момче да се превръща в риба или къща да литва във въздуха, тъй като знаеха, че това е лудория на някой ученик, и продължаваха да кърпят обувките си или да режат овнешко.