Читать «Получихме златни рибки» онлайн - страница 9

Из кухнята на вълни се носеше остър мирис на водка.

— Какво е това? — изуми се Зиночка. — Какво е станало?

— Вода! — прошепна рибката. — Вода … умирам…

Зиночка се замята по кухнята, намери чайника. За щастие беше пълен. Рибката оживя. Струйка водка продължаваше да тече от крана и изпълваше кухнята с упойващата си миризма.

— Че откъде се взе тая водка? — слиса се Зиночка.

— Трябва да се досещаш — каза рибката. — Прищяло му се е на някой идиот да провери — и на, заповядал вместо вода във водопроводите да тече водка. Явно на млада, неопитна рибка е попаднал. Аз на нейно място бих отказала. Категорично. Това не е желание, а саботаж и пълен идиотизъм.

— Ами къде е водата сега?

— Предполагам, че водката скоро ще свърши. Някой друг ще пожелае обратното.

— А ако не пожелае?

— Ако не — ще търпиш. А изобщо това е безобразие! Водката ще попадне в канализацията. Оттам вероятно в някои водоеми — така всичко живо може да бъде изтребено. Виж какво, Зиночка, имам лична молба към теб. Превърни водката във вода. Използувай едното си желание. А пък ние ще ти измислим уникална шуба.

— Уникална не ми трябва — каза Зиночка. — За какво ми е уникална. Много бих искала кожух. Български. Леля ми във Вологда има такъв.

— Значи похарчваме две желания наведнъж, така ли?

— Да — рече Зиночка и малко й домъчня, че ще остане само с едно.

Шубата се материализира на облегалката на стола. Беше светлокафява, с топъл пастелен цвят. Украсяваше я бяла кожена яка.

— Не ми се сърди, но аз я подплатих с норка — каза рибката. — Приятно е да услужиш на добър човек. Сега ли ще изпълним третото желание или ще почакаме?

— Може ли да почакаме мъничко? — помоли Зпночка. — Нека да си помисля.

— Мисли си, мисли. Хапни в туй време и на мен трошички сипни. Все пак нали и аз душа нося.

— Простете ми, за бога — каза Зиночка. — Съвсем забравих.

… Удалов и Ложкин влязоха заедно в къщата. Грубин се спря на двора, за да сподели впечатленията си със съседите. Удалов и Ложкин се качваха заедно по стълбата и бяха недоволни един от друг. Удалов кореше Ложкин:

— Искахте всичко тайно да свършите? Всичко за себе си?

Ложкин не отговаряше.

— Значи целият град да си остане като преди, а едничък вие да живеете като милионера Рокфелер? Просто ужасна срамотия.

— А пък жена ти шпионираше — изрече рязко Ложкин и се шмугна през вратата, зад която вече дебнеше, залепила ухо, съпругата му.

Удалов се канеше да му отвърне нещо обидно, ала и неговата съпруга изтърча от стаята, измъкна от ръцете му буркана и се затюхка:

— Защо само една? Нали ти дадох пари за две.

— Другата я взе Грубин — отвърна Удалов. — Заедно ходихме.

— Да си беше купил сам — разфука се Ксения. — Че ти имаш деца. А той е ерген.

— Е, стига де — каза Удалов. — Какво, малко ли ти са три желания?

— Щяха да са шест. Ей на, Ложкини имат шест.

— Не се тревожете, гражданко — успокои я златната рибка. — Все едно не може повече от три, колкото и рибки да имате.

— На човек ли?

— На човек, на семейство или на колектив — няма значение.

— Тъй, значи Ложкин напразно търча за втората рибка? За тоя, дето духа, искаше да купи десет парчета?